След като приучихме малките животинки да поемат новата храна, помислих си, че сме преодолели последната трудност и съгласно законите на колекционирането на животни няма да имаме повече никакви безпокойства с тях. За известно време всичко вървеше добре. През деня те спяха в своето спално помещение, свити на кълбо или полегнали полусвити на една страна, притиснати близо един до друг. Към три и половина се събуждаха, излизаха от спалнята и започваха да се разхождат на пръсти из клетката като същински балерини. От време на време пристъпваха с почукване до решетката, пъхаха глави между пръчките и започваха, да душат въздуха с розовите си нослета, за да разберат дали не идва вече храната. Мъжките много рядко се сбиваха. Някой от броненосците притискаше друг в ъгъла и се мъчеше да пъхне глава под бронята му и да го преобърне. Когато преобърнеше противника си, победителят също полягаше настрани и драскаше отчаяно с нокти, за да го изтърбуши. Когато станах за първи път свидетел на тези турнири, започнах да наблюдавам много внимателно броненосците. Макар и никога да не си причиняваха вреда, забелязах, че големите броненосци се биеха с малките по време на храна и използвайки по-големия си ръст и тежест, те пречеха на по-малките и по-леките да се доберат до храната. Тогава реших, че най-добре ще е да ги разделя по двойки, по една женска и един мъжки, с приблизително еднакви размери. Така построих клетка, която Джеки нарече Синг-Синг 36 36 Един от най-големите затвори в САЩ. — Бел.прев.
. Това беше цяла поредица „апартаменти“, разположени един върху друг, всеки един с отделно спално помещение. По това време ние притежавахме вече десет малки броненосеца, които представляваха четири двойки и два свободни мъжки. Любопитното в случая беше това, че женските индивиди се оказаха малцинство. Винаги ни носеха повече мъжки, защото ловците залавяха много рядко женски. Брачните двойки заживяха много добре в апартаментите на Синг-Синг и турнирите по време на храна се прекратиха.
Един ден, след като нахрани броненосците, Джеки дойде при мен, понесла на ръце един от големите мъжки. По това време те бяха толкова навикнали да се занимават с тях, че повече не се свиваха на корави топки, когато някой ги докоснеше. Джеки изглеждаше обезпокоена, докато броненосецът лежеше блажено по гръб в ръцете й и тя поглаждаше розовото му, космато коремче.
— Погледни лапите му — каза Джеки и повдигна животното да го прегледам.
— Какво им се е случило? — запитах аз и поех да огледам полухипнотизираното животинче.
— Погледни! Ходилата на задните му лапи са изранени.
— Боже Господи! Наистина. Интересно какво е правил!
— Струва ми се — каза Джеки, — че тези животни ще ни създават повече неприятности, отколкото предполагаме… те и без това ни струват повече трудности, отколкото всички останали наши животни, взети заедно.
— Как са останалите броненосци?
— Не съм ги оглеждала. Нямаше да забележа и този, ако не се беше втурнал към вратата и паднал, когато поставих съда с храната. Вдигнах го и тогава забелязах ходилата му.
Прегледахме останалите броненосци и за наш най-голям ужас открихме, че по задните си ходила имат кръгли рани, големи колкото шестпенсова монета. Единствената причина според мене се обясняваше с това, че дървените подове на клетките бяха много твърди за тях и тъй като се разхождаха много, бяха протрили нежната си кожа на задните си лапи. И така всеки ден изваждахме броненосците от Синг Синг, нареждахме ги по земята като тикви и намазвахме задните им ходила с пеницилинова паста. Налагаше се да предприемем нещо и с подовете на техните клетки. Опитах се да ги застеля с дебел пласт мека пръст. Оказа се съвсем безполезна работа. По време на храна броненосците разплискваха ужасно яденето си, после отъпкваха здраво лепкавата смес от кал и мозък и тя се втвърдяваше повече от цимент не само по пода на клетката, но и по задните им стъпала. След няколко опита открих, че най-добрата настилка се състои от дебел слой дървени трици, покрит от своя страна със слой листа и трева. Това им подейства много добре и след няколко седмици стъпалата им зараснаха и тази неприятност повече не се повтори.
На всеки обикновен човек без съмнение ще му се стори, че напразно сме положили толкова много усилия за едни малки и безинтересни зверчета, но за нас това беше голяма победа. Откриването и залавянето на някое рядко и нежно животно, настаняването, приучването му към нова за него храна, успешното преодоляване на всички заболявания, както и на редица други трудности — това са само някои от най-трудните, най-досадните и неспокойни задължения на ловеца на диви животни, но успешното им разрешаване доставя огромно удоволствие и морално удовлетворение. Животното, което понася добре своя затворнически живот, не боледува никога и яде всичко, което му се предлага, се ползва с любовта на колекционера. Хитрото, упоритото и нежното животно се възприема като предизвикателство, но колкото и трудности да създава, успехът в края на краищата носи много по-голямо задоволство.
Читать дальше