Джералд Даръл - Пияната гора

— Нищо не излезе от него, Рафаел. Ще трябва да се разделяме с Анастасий — казах аз. — Не мога повече да издържам, този човек явно не е с всичкия си. Погледни само какво е направил. Човек може да си помисли, че се каним да убиваме животните, а не да ги отглеждаме. Кажи му, че е уволнен и предай на Паула да намери друг дърводелец, който да притежава поне мъничко съобразителност.

Касапинът се върна отново към своята разрушителна дейност в селото и на следната сутрин Паула доведе слабичък и срамежлив младеж с фуражка. Тя ни представи новия дърводелец и надълго и нашироко ни заразправя за неговата сърцатост, лични качества и съобразителност. Рафаел му показа направените от нас клетки, той ги огледа внимателно и заяви, че както му се струвало, можел да направи такива.

— Добре — казах аз, след като Рафаел ми преведе всичко това. — А как му е името?

— Como se lama 37 37 Как се казвате? (исп.). — Бел.прев. ? — попита Рафаел.

— Юлий Цезар Центурион — отвърна младежът и се изкиска възбудено.

Така Юлий Цезар Центурион бе приет в нашата компания и се оказа много мил, находчив и симпатичен човек. Нещо повече, оказа се и превъзходен дърводелец. Когато се зае наистина с правенето на клетките, ние почувствахме, че можем да посветим много повече време на животните.

Във всяка колекция животни винаги се намират двама-трима любимци, които се ползват с особени симпатии. Не е необходимо това да са редки или екзотични животни, нито пък изключително интересни. В момента, в който ги видите, разбирате, че притежават онези редки и неподдаващи се на описание качества, очарование и индивидуалност, които ги предопределят да станат знаменитости в лагера. Отначало в Чако имахме три такива животни. След това към тях се присъедини четвърто и затъмни останалите — но за това по-после. Трите животни се различаваха напълно едно от друго, но всяко едно притежаваше онези основни качества, които го отличаваха от останалите животни и го превръщаха в истински образ.

Първото от тях беше Кай, малката маймунка дурукули. Донесе ни я някакъв доста противен индианец със страшно измачкана сламена шапка, на която се развяваше синя панделка. Купих я с голямо удоволствие. Като изключим това, че обожавам маймуните, проявявах особен интерес към дурукулите, тъй като те са единственият род маймунки, които водят нощен живот. На големина колкото малко коте, Кай имаше сива козина, преливаща в бледооранжево по гърдите и в бледокремаво по коремчето. Малките й уши се скриваха почти напълно в козината на главата и едва се забелязваха. Огромните й като на кукумявка светлокехлибарени очи се ограждаха от бели кръгове, обрасли по края от черна козина. Поради тази окраска в съчетание с огромните очи и незабележимите уши тя удивително приличаше на кукумявка. Маймунката беше много раздърпана, занемарена и слаба. Първите три дни непрестанно нервничеше и не можехме да направим нищо за нея. Завързахме я за един кол, близо до който поставихме голям сандък, и отначало тя прекарваше цялото си време, като се криеше от погледите ни. Когато се опитвахме да установим дружески отношения с нея, тя се отдръпваше в ъгъла на сандъка, наблюдаваше ни ужасено с огромните си очи, а малките й лапички трепереха от страх. Много изгладняла, тя поглъщаше лакомо всичко, което й поднасяхме. Колкото и да бе гладна, тя не излизаше от сандъка, докато не се отдръпнехме на прилично разстояние. Така се случи, че един ден успях да уловя гущер. След като го убих, приближих сандъка на Кай, приклекнах и протегнах към нея ръка с все още потрепващото върху дланта ми тяло на влечугото. Кай хвърли поглед към лакомството и изкушението надделя над предпазливостта. Тя изскочи от сандъка, издаде тих призрачен писък, сграбчи здраво гущера и приклекна пред мен. Внезапно съобрази, че никога не ме е допускала толкова близо до себе си и тъкмо се канеше да се оттегли в сандъка, опашката на гущера леко потрепна. Тя начаса ме забрави, отхапа с много съсредоточен вид опашката и хванала я с лапа, започна апетитно да дъвче, като че хрупаше керевиз. Аз седях съвършено неподвижно, докато привърши храната си, а Кай от време на време ме поглеждаше внимателно с огромните си светли очи. Тя постави в уста последното късче от гущера, извади го, поогледа го, отново го задъвка и го погълна. След това заоглежда внимателно лапите и земята около себе си, за да се увери, че не е останало нищо повече. Кай протегна задния си крак, почеса енергично бедрото си, изправи се и спокойно се отправи към своя сандък. От този ден доверието й към мен порасна.