Джералд Даръл - Пияната гора

— Прилича на гигантска мокрица — прошепна Джеки.

— Харесва ми този бичо, Джери — изрече с висок шепот Рафаел и се усмихна щастливо. — Движи се като същински танк, нали?

След като потропа известно време под леглото ми, броненосецът неочаквано се появи отново и се насочи към вратата. За зла беда Паула избра точно този миг, за да се вмъкне с огромната си фигура в стаята, понесла поднос с чай. Тя влезе безшумно с босите си крака и броненосецът (който явно нямаше остро зрение) не усети нейното присъствие. Подносът и огромният бюст закриваха пода от погледа на Паула. Тя спря на входа със сияеща усмивка.

— Buenos dias — поздрави тя Джеки, — el te, senora. 32 32 Добър ден, чаят, сеньора (исп.). — Бел.прев.

Броненосецът се блъсна в краката на Паула, спря се, подуши новото препятствие и понеже му се стори меко, реши, че тук вече може да прокопае вход. Преди да успеем да направим каквото и да е, той заби големия си нокът в палеца на Паула.

— Madre de Dios 33 33 Майко Божия! (исп.). — Бел.прев. ! — изкрещя Паула и с това кратко възклицание надвиши своите вокални постижения от сутринта.

Тя подскочи назад и излетя през вратата, задържала като по чудо подноса в ръце, но тъкмо се скриваше от погледите ни в полутъмната всекидневна стая и подносът се наклони, каната се разби с трясък върху пода и пред броненосеца се образува цяла локва с мляко. Той я подуши подозрително, кихна, отново я подуши и след това започна лакомо да лочи. Останали без дъх от смях, двамата с Рафаел отидохме бързо в съседната стая да успокоим нашата разтреперана от страх хазайка и да вземем подноса. Когато се върнах с него в спалнята, оказа се, че обезпокоеният от шума броненосец бе прецапал през стаята и потърсил подслон зад една грамада куфари. За силата на тази животинка може да се съди от това, че куфарите бяха претъпкани с филми, батерии и други съоръжения и на мене ми костваше доста много усилия да вдигна дори един от тях. Въпреки това, решило, че убежището му се намира зад тях, малкото животинче пъхна нос между куфарите и стената и ги избута така леко встрани, като че бяха празни картонени кутии. То се скри, известно време драска силно с нокти и след това утихна. Реших да не го закачам, докато не си изпием чая. Рафаел влезе ухилен и започна да си чисти очилата.

— Тази жена — каза той — вдигна голяма врява.

— Ще ни донесе ли още малко мляко?

— Да, помолих я вече за това. Знаеш ли, Джери, тя не схваща защо са ти нужни бичос. Никой не й е казал, че сме дошли за бичос.

— Добре де, ти не й ли обясни?

— Разбира се, обясних й, че сме пристигнали специално в Чако, за да ловим бичос за zoologicos 34 34 Зоологически градини (исп.). — Бел.прев. .

— А какво ти отговори тя?

— Тя каза, че всички гринго са обезумели, но се надявала Господ да я закриля — отвърна Рафаел и се ухили.

След закуската, поднесена ни от все още разтрепераната Паула, ние се заловихме за работа и измайсторихме клетка за броненосеца. Изпълнени с оптимизъм, ние я направихме по-голяма, за да побере още няколко от тези животни, стига да ни се усмихне щастието да ги заловим. След това измъкнах малкото животно иззад куфарите. Оказа се нелека работа, защото се бе напъхало между куфарите и стената като пирон в дъска. Когато най-сетне измъкнах броненосеца, той се размота наполовина и издаде няколко свистящи звука. Всеки път, когато го докосвах по носа или опашката, той се свиваше и издаваше тихо и раздразнено сумтене. Извиках на Джеки да донесе магнетофона. Когато го включихме и поставихме микрофона на няколко сантиметра от животинчето, аз го пипнах леко за носа. То се сви бързо и безшумно на кълбо и замря на място. Никакви ласки, почуквания или драскания не успяха да го накарат да повтори този звук. В края на краищата, възмутени от неговото поведение, ние го напъхахме в клетката и го оставихме там сам да си блъска главата. Едва на следващия ден ни се отдаде възможността да запишем неговото раздразнено сумтене.

Същия следобед се появи индианецът, повел със себе си три страшно оклюмали коня. Въоръжихме се с торби, въжета и други съоръжения за ловене на животни и се отправихме на лов за оранжеви броненосци. Ние преминахме през селото на конете и около две мили яздехме по един успореден на железопътната линия път. След това конят на нашия водач се спусна по насипа отстрани на пътя по тясна и лъкатушна пътечка между гъсти бодливи храсти и разпрострели се на всички страни кактуси. На около метър над главата ми увисна едно блеснало в златистозелени тонове колибри, заобиколено от мъглявината на шеметно пърхащите му крилца, и започна да се храни от чашката на една бяла поветица. Протегнах към него ръка, в миг се раздаде силно шумолене и птичката изчезна, само фуниеобразното цвете се разклати от вятъра, причинен от пърхането на неговите крила. Горещината в този следобеден час бе непоносима. Суха, мъчителна горещина, която изсмукваше цялата влага от телата ни. Макар и защитен от широкополата шапка, през цялото време присвивах очи от ослепителния блясък на слънцето. Цикадите възпяваха навсякъде около нас слънцето с резки и пронизителни гласове и на човек му се струваше, че тези звуци не идват отвън, а се пораждат в резониращите глъбини на собствения му череп.