Джералд Даръл - Пияната гора

— Погледни какво имам — извиках весело аз и хвърлих свитото на кълбо зверче в кревата й.

Доволен, че се сдобих с необикновеното животинче, съвсем забравих, че моята жена още не бе навикнала да се радва на успехите при събиране на животни. Тя изскочи като ужилена от постелките, в които се бе увила като пашкул, и с един-единствен скок се намери на другия край на стаята — скок, на който би завидяла всяка балерина. Тя огледа животинката от безопасното място.

— Какво е това? — попита тя.

— За Бога, мила, защо се изплаши толкова много? Това е броненосец… съвършено безобидна животинка.

— А откъде да зная? — отвърна Джеки. — Втурваш се в стаята като луд и го хвърляш към мен. И бъди така любезен да го махнеш от леглото ми.

— Нищо няма да ти направи — обясних й аз. — Напълно е безопасен, честна дума.

— Вярвам ти, мили, но нямам намерение да си играя с него в леглото в пет часа сутринта. Защо не го сложиш на твоето легло? Поставих внимателно обиденото животинче върху леглото си и отидох да платя на индианеца. Когато се върнахме с Рафаел в къщата, заварихме Джеки на леглото с мъченическо изражение на лицето. Погледнах към моето легло и с ужас забелязах, че от броненосеца няма и следа.

— Не се вълнувай — съобщи ми прекалено мило Джеки, — сладкото мъничко животинче се е пъхнало в завивките ти. Разрових завивките и напипах отчаяно задраскалия сред чаршафите броненосец. Измъкнах го навън той моментално се сви в твърдо кълбо. Седнах на леглото и го разгледах. Свит по този начин, по форма и размери приличаше на малка диня. От едната страна на топката се намираха трите ивици, които дали наименованието му — рогови ивици, разделени една от друга от тънък слой розово-сива кожа, изпълняваща ролята на шарнир. От другата страна на топката се виждаше как главата и опашката влизат в общата форма на бронята. Отгоре ги предпазваха възлести бронирани плочки, оформени като равнобедрени остроъгълни триъгълници. Когато броненосецът се свиваше на кълбо, двата защитни триъгълника прилепваха плътно един към друг и закриваха сигурно уязвимия вход до меките му вътрешности. Цялата броня имаше бледокехлибарен цвят на светлината и като че беше майсторски направена от мозайка. Когато обясних на моите слушатели удивителната външна структура на броненосеца, аз го оставих на пода и всички застинахме по местата си в очакване да се развие. В продължение на няколко минути топката лежеше неподвижно, след това започна едва-едва да потрепва и помръдва. Видях как между триъгълниците на главата и опашката се появи пукнатина, полека-лека тя се разшири и се показа малка като на прасенце зурличка. После броненосецът започна бързо и сръчно да се развива. Той се разпука като необикновена цветна пъпка и в миг зърнахме розово и набръчкано коремче, обрасло с мръснобяла козина, малки розови крачета и тъжна муцунка на прасенце с кръгли и опулени черни очички. След това се преобърна и сега под бронята му се виждаха само краищата на лапите и няколко кичурчета косми. Щръкналата зад изгърбената му броня и покрита с шипове и подутини опашка приличаше на древен боздуган. На срещуположната й страна беше изскочила главата, украсена с триъгълна бронирана шапчица с щръкнали от двете страни малки, подобни на магарешки, уши. Под роговата шапчица зърнах голи бузи, розово носле и малки подозрителни очички, блеснали като две капчици катран. Кръглите му задни лапи завършваха с къси, тъпи нокти и приличаха на микроскопични крака на носорог. Предните лапи се различаваха рязко от задните и човек можеше да допусне, че принадлежат на друго животно. Въоръжени бяха с три изкривени нокъта, средният от които бе най-дълъг и приличаше на кривия нокът на хищна птица. Тежестта на задните части на тялото почиваше върху плоските задни лапи, а тази на предните — върху именно този нокът, поради което долната част на стъпалото бе повдигната от земята и се създаваше впечатление, че броненосецът е застанал на върха на пръстите си.

Броненосецът застина за миг на място, като мърдаше нервно носа и ушите си, после реши да тръгне нанякъде. Малките му крачета се раздвижиха толкова бързо, че се сляха в неясно петно под бронята му, а ноктите му зачаткаха мелодично и ритмично върху цимента. Липсата на каквото и да е движение на тялото в съчетание с ритмичното чаткане на неговите нокти го оприличаваха повече на необикновена механична играчка, отколкото на живо същество. Това сходство се засили още повече, когато се блъсна сляпо в стената, която очевидно не забеляза. При нашия гръмогласен смях той зае отбранителна поза, като се поизгърби и се приготви да се свие моментално на кълбо. След това, когато в стаята отново се възцари тишина, той задуши стената и цели пет минути я драска безрезултатно с нокти в стремежа си да прокопае дупка в нея и се измъкне. Убеден, че това е невъзможно, той се обърна, зачатка бързо с нокти по стаята и се скри под моето легло.