Джералд Даръл - Пияната гора

Бебита весело се засмя.

— Ах! — въздъхна тя с престорено съжаление. — Какъв човек! Звъниш ми по това време само за да търсиш подслон за твоите животни? Не разб-б-бирам, мислиш ли за нещо друго, освен за животни?

— Зная, че е ужасно късно — отвърнах с разкаяние аз, — ако много скоро не намерим място, ще изпаднем в дяволски объркано положение.

— Горе главата, моето момче. Ще намеря нещо за вас. Наб-б-бери ми телефона отново след половин час.

— Чудесно! — отвърнах поободрен аз. — Съжалявам, че те безпокоя с всичко това, но няма към кого другиго да се обърна.

— Глупости, глупости, глупости, естествено, че ще се об-об-обърнеш към мен. Довиждане.

Едва се изниза този половин час и аз позвъних отново.

— Джери? Всичко е наред, намерих ви място. Един мой приятел се съгласи да пусне твоите животни в градината си. Има и нещо като гараж.

— Бебита, ти си чудесна! — възкликнах възторжено аз.

— Разб-б-бира се — отвърна тя със смях. — А сега си запиши адреса, закарай животните и идвайте на вечеря.

Ние избоботихме в повишено настроение през полуосветените улици до посочения ни от Бебита адрес. След десетина минути камионът спря. Надникнах от колата и видях две повече от шест метра високи врати от ковано желязо. Широка и застлана с чакъл алея водеше до сграда, напомняща на умалено копие на Уиндзорския дворец. Вече се канех да кажа на шофьора, че ни е докарал на друг адрес, когато вратите неочаквано се разтвориха и един приветливо усмихнат, портиер се поклони пред нашия раздрънкан камион като че беше ролс-ройс. Край едната страна на сградата се простираше някаква покрита веранда. Портиерът ни уведоми, че можем да поставим животните там. Още обзети от леко изумление, ние разтоварихме животните. Аз не можех да се отърся от съмнението, че сме попаднали на грешно място, но в края на краищата настанихме животните и преминахме колкото се може по-бързо по чакълестата алея и през железните врати, докато не се е появил разяреният стопанин.

Спокойна и красива, Бебита ни посрещна в своя апартамент. Цялата тази история я беше поразвеселила.

— А, деца, настанихте ли удобно животните си?

— Да, всички са настанени. Там ще се чувстват прекрасно. Твоят приятел е много великодушен, Бебита.

— Ах! — въздъхна тя. — Точно такъв е… чудесен… великодушен… такъв об-об-обаятелен… Ах! Нямате представа какъв обаятелен човек е той!

— И дълго ли трябваше да го уговаряш? — попитах недоверчиво аз.

— Точно об-об-обратното. Той сам предложи — отвърна невинно Бебита. — Аз му позвъних и му казах, че искаме да настаним няколко малки животинчета в градината му и той веднага се съгласи. Той ми е приятел и естествено не може да ми отказва.

Тя ни се усмихна с ослепителна усмивка.

— Не мога да си представя как ще ти откаже — отвърнах аз, — но ние наистина сме ти ужасно много благодарни, ти си просто наша майка спасителка.

— Глупости, глупости, глупости — отвърна Бебита. — Хайде, сядайте да вечеряме.

Макар и да оценихме високо майсторството, с което Бебита намери място за нашите животни, едва на следващия ден, когато отидохме при мистър Джибс, ние успяхме да оценим напълно какво необикновено дело е извършила.

— Съжалявам — посрещна ни с извинителен тон мистър Джибс, когато влязохме в кабинета му. Опитах на няколко места, но безуспешно.

— Не се безпокойте. Един наш приятел ни намери място — отвърнах аз.

— Радвам се — каза мистър Джибс. — Това сигурно ви е струвало много неприятности. Къде ги настанихте?

— В един дом на булевард Алвеар.

— Къде?

— В един дом на булевард Алвеар.

— Булевард Алвеар! — едва промълви мистър Джибс.

— Да, какво чудно има в това?

— Нищо… абсолютно нищо — отвърна мистър Джибс, като не сваляше изумените си очи от нас, — просто булевард Алвеар за Буенос Айрес е нещо като Парк Лейн 10 10 Аристократичен квартал в Лондон. — Бел.прев. за Лондон.

След известно време, когато нашите животни в края на краищата се отправиха със самолет за Англия, се изясни, че няма да можем да заминем на юг. Оставаше въпросът, накъде да се отправим. И ето, че един ден ни позвъни Бебита.

— Слушай, моето момче — разпореди се тя. — Искате ли да направите едно пътешествие до Парагвай?

— С най-голямо желание бих заминал за Парагвай — отвърнах пламенно аз.

— Добре, струва ми се, че мога да уредя това. Вие ще отлетите за Асунсион, а от там един мой приятел ще ви вземе със своя самолет и ще ви отведе до това място… как се казваше… до Пуерто Касада.