Джералд Даръл - Пияната гора

За зла беда не споделих с никого моите зоологически открития. Джеки влезе след мен в банята, но изхвръкна моментално с голяма бързина от нея и разпиля след себе си сапуна, пешкирите и четката си за зъби. При влизане в банята прилепът очевидно се възмутил от тези непрестанни посещения, спуснал се от казанчето и запърхал с крила пред лицето й. Тя изтъкна саркастично, че досега не е смятала прилепите за необходимо условие на хигиеничния живот. В края на краищата успях да я убедя, че въпреки неговата антиобществена проява, прилепът е напълно безобиден. След този случай обаче, когато и да влезеше в банята, тя поглеждаше дебнешком увисналия на казанчето прилеп, който й отвръщаше с неприязнен поглед.

Едва-що разопаковахме багажа си, когато ни поздрави и друг представител на местната фауна, този път в образа на нашата хазайка — мургава, черноока парагвайка, която ни убеждаваше, че я наричали Паула. Някога красива жена, сега тя беше вече попрецъфтяла. Телесата й напираха във всички посоки, но независимо от това движенията й се отличаваха с необикновена грация и лекота. Тя плуваше из къщата като кълбест шоколадов облак, готов всеки миг да се обърне в ураган, тананикаше някаква любима песен и гледаше с премрежен поглед вглъбена в своя специфичен начин на почистване на къщата. Той се състоеше в смитане на всичко от масата и столовете върху пода, след което с много пъшкане и напрежение се навеждаше да вдигне някой неправилно изхвърлен предмет. Скоро се убедихме, че Паула заема високо и почетно положение в местното общество: ни по-малко, ни повече тя беше местната „мадам“ и всички млади и неомъжени момичета от селото се намираха под нейно попечителство. Тя се отнасяше много сериозно към своите задължения на ръководител, възпитател и покровител. Веднъж на две седмици извеждаше своите момичета на брега на реката да посрещнат парахода и ги следеше майчински как разговарят и търгуват с екипажа и с пътниците. На около три четвърти миля от пристанището параходът винаги даваше сигнал със сирената и предвещаваше своето пристигане. При този сигнал Паула се втурваше в колибата да се преоблича. Тя натикваше огромния си бюст в малък сутиен, оставаше отвън частите, които не можеха да се приберат, нахлузваше рокля с потресаваща кройка и цветове, пъхаше крака в обувки с близо петнадесетсантиметрови токове, изливаше цяла чашка задушлива течност върху себе си и се понасяше по пътя към пристанището, подбрала пред себе си група от бърборещи и кискащи се девойчета. В такива моменти тя приличаше на добродушна и позастаряла учителка, повела подредените в нестройни и бъбриви редици свои възпитанички. Благодарение на високопоставеното си положение Паула държеше всички в ръцете си, включително и местната полиция.

За нея не съществуваше неразрешима задача. Помолете я за нещо, дори това да са контрабандни Бразилски цигари или купичка прелестно Dulche de Leche 16 16 Млечни сладкиши и шоколадови изделия пазпространени в Латинска Америка. — Бел.прев. , и тя разпращаше моментално своите момичета да претършуват селото за него. Тежко на онзи мъж, който откажеше да помогне на Паула. Неговото съществуване ставаше невъзможно. Много скоро се убедихме, че си заслужаваше човек да има такъв съюзник като нея.

Макар и да изгарях от нетърпение да огледам околностите, наложи се да обуздая своето нетърпение. Остатъкът от деня използвахме в разопаковане и проверка на екипировката, както и в подреждане на къщата. По мое настояване Рафаел разпита Паула по какъв начин може да се навлезе във вътрешността на страната. Тя посочи три начина: с коне, с биволска каруца и с аутовиа. В резултат на по-нататъшно разпитване се изясни, че аутовиа представлява вид транспорт, който ние нарекохме „железопътната линия на Чако“, макар и терминът „железопътна линия“ да беше всъщност чист евфемизъм. Тя се състоеше от теснолинейна линия, върху която се движеха разнебитени автомобили Форд 8. Тази линия навлизаше около двеста километра във вътрешността на Чако и представляваше истински Божи дар за нас. Паула обясни, че ако минем през селото, до линията ще видим паркираните там аутовиас, а някъде наоколо ще намерим положително и шофьора, който щял да ни каже кога тръгва следващата аутовиа. Двамата с Рафаел се отправихме веднага да изучим възможностите на железопътната линия на Чако.

В противоположния край на селото наистина открихме линията, макар и да се наложи да я потърсим, тъй като релсите бяха дотолкова буренясали, че едва се открояваха от заобикалящата ги среда. Самите релси представляваха такава фантастична гледка, че онемях от страх пред техния вид. Бяха широки приблизително метър, износени до блясък и така изкривени, че наподобяваха чифт запълзели през тревата сребристи змии. Не можех да си представя онова превозно средство, което можеше да се задържи върху тях. По-късно, когато се убедих с каква скорост се движат аутовиас по същите тези релси, ми се стори същинско чудо, че останахме живи след всичките ни пътувания по тях.