Джералд Даръл - Пияната гора

Когато прелетяхме над реката, самолетът се снижи и аз забелязах, че равнината, която от началото ми се стори покрита със суха трева, бе всъщност заблатена, защото от време на време, когато върху водата попаднеха отражения от слънчевите лъчи, тя ярко проблясваше. Зелените стиски вълна по хълбока на пудела се оказаха гъсти, трънливи храсталаци, тук-там между които, се извисяваше по някоя палма. На отделни места палмите растяха в стегнати редици, посадени като че от човешка ръка, същински зелени бърсалки за прах, набучени в бронзовата трева. Водата проблясваше неочаквано и ярко, докъдето ни стигаше погледът, същински фойерверк от сребриста светлина на местата, върху които попадаше слънчевата светлина. Макар че корените на храсталаците се намираха във вода, листата им съхнеха на слънцето и те изглеждаха прашни и посърнали. Мрачна, безлюдна, но необикновено привлекателна страна. След известно време пейзажът ни омръзна, по него липсваха каквито и да е сенки, с изключение на тези, хвърлени от разрошените палми.

Пилотът измъкна някъде изпод седалката си бутилка, отпуши я със зъби и ми я подаде. В бутилката имаше студено кафе, горчиво, но много освежително. Отпих от бутилката, подадох я на Джеки и Рафаел, после върнах остатъка на пилота. Той налапа гърлото на бутилката, отметна назад глава и започна да пие. През това време носът на самолета се наклони към сребристата извивка на реката, разположена на около шестстотин метра под нас, и изведнъж взе да ни се повдига. След като се напи, пилотът избърса уста с опакото на ръката си, приведе се напред и изкрещя в ухото ми.

— Пуерто Касадо — и посочи някъде напред.

Сред неясната омара зърнах, че се насочваме към тъмните очертания на един хълм, изскочил някак си неочаквано и изненадващо сред равнината под нас.

— Una hora, mas о menos — изкрещя пилотът и посочи с пръст, — una hora… Puerto Casado… comprende? 15 15 Около един час… Пуерто Касадо… разбирате ли? (исп.) — Бел.прев.

Дремах на пресекулки цял час, а в това време тъмната грамада на хълма нарастваше и приближаваше все повече и повече. Носът на самолета се наклони надолу и ние започнахме да слизаме. Възходящите топли въздушни течения подхванаха малкото самолетче, разклатиха го, заблъскаха го и то започна да се поклаща и да подскача зашеметено във въздуха като сажда над бушуваща огромна клада. След това самолетът рязко се наклони и за момент Чако се изправи отстрани като стена, реката увисна под едното крило, а хоризонтът се оказа точно под нас.

Самолетът зае отново хоризонтално положение и ние заслизахме уверено към малко затревено поле, което в никакъв случай не можеше да се разграничи от окръжаващата го среда, ако на края му върху висок стълб не се вееше унило жълт ветрен конус. Самолетът докосна тревата, придвижи се върху нея и спря. Пилотът ме погледна и се усмихна, изключи двигателя, после разпери ръце.

— Чако! — обясни той.

Когато отворихме вратата на самолета и излязохме от него, горещината ни блъсна с почти осезаема сила, също като че внезапно изсмукаха въздуха от дробовете ни. Хрупкавата и суха златиста трева под краката ни наподобяваше талаш, а тук-там растяха същински островчета от жълти и огнени цветчета. Току-що разтоварихме от самолета и последната вещ от нашата екипировка, и в далечината се показа камион и заподскача бързо по тревата към нас. Зад волана седеше нисък и пълничък парагваец с усмихнато лице. Явно нашето пристигане му се струваше ужасно забавно. Той ни помогна да натоварим багажа на камиона, след което пресякохме с няколко подскока пистата за кацане и поехме през гората по прашен и дълбоко нарязан от коловози път. При нашето движение напред се вдигаше такъв прахоляк, пък и ние се мъчехме да се държим здраво в подскачащия камион, че просто не ми остана време да огледам, както трябва, местността, през която преминавахме. След десетина минути пристигнахме с грохот в Касадо.

Селището представляваше обикновено сборище от полусрутени колиби, разделени от изровени улици. Ние преминахме край огромно мангово дърво, издигащо се очевидно в центъра на селото. В неговата сянка като че се бе разположило цялото му население: едни спяха, други разговаряха или търгуваха с тикви, захарна тръстика, яйца, банани и разни други стоки, поставени направо в прахта.

Малката къщичка, в която ни настаниха, се намираше на края на селото, полускрита зад стена от грейпфрутови и портокалови дървета, и бухнали хибискусови храсти, обсипани с огромни червени цветове. Същински лабиринт от тесни и плитки напоителни канали, почти задушени от трева и водни растения, ограждаше къщата и нейната завеса от зеленина. Въздухът се огласяше от мелодичното жужене на комари, а нощем към него се прибавяха гласовете на най-различни видове дървесни жаби, крастави жаби и цикади. Дървесните жаби кряскаха възбудено и пронизително, краставите жаби се оригваха мудно и замислено, а цикадите от време на време издаваха резки звуци, наподобяващи електрически трион, разрязващ ламаринен лист. Без да е луксозна, къщата напълно ни задоволяваше. Тя имаше три стаи, свързани помежду си по типичния испански начин, като таваните и на трите пропускаха вода. Кухнята и банята се намираха в близост до къщата и до тях се отиваше по една покрита галерия. Десет минути след нашето пристигане открих, че ще делим банята с доста разнообразни представители на местната фауна: няколкостотин комара и достатъчно голям брой големи, блестящи и подвижни хлебарки, както и няколко унили паяка, разположили се върху пода. Резервоарчето за вода над клозетната чиния се заемаше от няколко анемични на вид дървесни жаби с големи очи и един увиснал на него малък прилеп, който писукаше злобно, подобно на своите събратя и приличаше на стар и изхвърлен от употреба чадър.