Джералд Даръл - Пияната гора

Малко по-надалеч открихме едно разклонение на линията, на което стояха няколко невероятно очукани аутовиас, а под едно близко дърво и един също така невероятно очукан шофьор, заспал във високата трева. Когато го събудихме, той съобщи, че една аутовиа щяла да предприеме на следващата сутрин двадесеткилометрово пътуване нагоре по линията, ако сме желаели, сме можели да пътуваме с нея. Като се мъчех да не си мисля за разкривените релси, заявих, че тъкмо това се готвим да направим. Надявах се това пътуване да ни даде някаква представа за местността и да разберем кои са най-често срещаните птици. Благодарихме на шофьора, който избърбори в отговор „Nada, nada…“ (нищо, нищо), после отново полегна и заспа дълбок сън. Двамата с Рафаел се върнахме в къщата и съобщихме на Джеки приятната новина, без да споменаваме и думичка за състоянието на железопътната линия.

На следващата сутрин Паула ни събуди малко преди разсъмване. Тя влезе с плавна походка в стаята, понесла подноса с чая в ръце, и ни се усмихна с такова зловещо задоволство, което някои хора пазят като че само за много ранните утринни часове. Тя влезе с олюляващи се стъпки в стаята на Рафаел и до ушите ни достигнаха избърборените от него не твърде любезни отговори на бодрите й въпроси. Отвън цареше още пълен мрак, но трелите на цикадите се преплитаха със сънните кукуригания на петлите. Рафаел се появи с очила и по долни гащи.

— Това женище — заоплаква се той — се радва много, когато мене буди… аз това не харесва.

— За тебе е полезно да ставаш рано — казах му аз, — прекарваш половината от живота си в хипнотично състояние, също като мечка, заспала зимния си сън.

— Ранното ставане закалява човека — добави подлизурски Джеки и едва сподави прозявката си.

— Така ли смяташ да дойдеш? — обърнах се аз към нашия недоумяващ преводач — или все пак смяташ да си облечеш нещо отгоре?

Рафаел смръщи вежди и се опита да схване онова, което му казах.

— Аз бих тръгнал и така — продължавах да го закачам аз, — костюмът ти е прелестен… а свалиш ли си и очилата, няма да виждаш комарите.

— Джери, аз не разбира — отвърна най-сетне Рафаел. Рано сутрин той говореше доста неправилно английски език.

— Нищо, нищо. Обличай се по-скоро, нали знаеш, че аутовиата няма нас да чака.

След половин час нашата аутовиа се носеше с тропот по релсите, потънали в гъстата крайбрежна мъгла, която в предутринния сумрак изглеждаше млечносива.

Когато напуснахме покрайнините на селото и последното селско куче остана задъхано след нас, слънцето изгря с внезапен блясък иззад дърветата и изтри багрите на източния хоризонт. През това време ние подскачахме и се полюшвахме по линията и потъвахме все по-дълбоко и по-дълбоко в горските дебри на Чако.

Дърветата не се издигаха много високо, но растяха толкова гъсто, че клоните им просто се преплитаха. Почвата под тях беше заблатена и обрасла с гъста растителност, трънливи храсти и, колкото и странно да прозвучи, кактуси. Имаше кактуси като редици със залепени по ръбовете им зелени чинии, обсипани с жълти шипове и бледоморави цветове; други приличаха на октоподи, разпрострели по земята дългите си пипала или пък обгърнали стволовете на дърветата в трънливите си обятия; трети напомняха огромни зелени хусарски шапки, обвити от някаква мъглявина от черни бодили. Някои от тези кактуси растяха и цъфтяха наполовина потопени във водата. Между релсите растеше бурно някакво ниско растение, което се издигаше едва няколко сантиметра на височина и завършваше с нежни, чашкообразни цветчета, обагрени в пурпурночервено. На места растеше толкова нагъсто по линията, че ми се струваше като да пътувахме по безкрайна цветна леха.

От време на време гората се разкъсваше от огромни затревени пространства, големи части от които бяха осеяни с високи, огненочервени цветове, старателно разделени от редиците на палми, чиито закръглени корони приличаха на устремени към небето зелени ракети. По затревените пространства пъстрееха множество тирани — птички колкото врабчета, със смолисточерни гърбове и бели като хермелин гърди и шийки. Накацали върху клонаци и изсъхнали дървета, те подхвръкваха от време на време, улавяха във въздуха по някое прелитащо насекомо и отново се връщаха по местата си; гърдите им проблясваха на тревата като падащи звезди. Местните жители ги наричат flor blanca (бели цветя) и това красиво наименование им подхожда твърде много. Пред нас се простираше цяло поле с летящи цветя, които пърхаха с крила и се стрелваха към земята, а през това време гърдите им искряха ослепително като отразени във вода слънчеви лъчи.