Джералд Даръл - Пияната гора

— Тази храна е твърде груба за него, колкото и ситно да я нарязваме — казах аз. — Страхувам се, че ще трябва да я приготвяме по начина, по който я приготвя майка му.

— А как именно? — заинтересува се Джеки.

— Разбираш ли, те повръщат полусмлени листа за своите малки във вид на мека кашичка.

— Да не би да смяташ ние да се заемем с това? — попита недоверчиво Джеки.

— Не, не. Ако му предложим дъвкан спанак, струва ми се това ще се окаже почти същото.

— Само че по-добре е ти да се заемеш с тази работа, отколкото аз — оживи се моята съпруга.

— Точно в това се състои трудността — обясних аз. — Знаеш, че пуша, а ми се струва, че на Егберт няма да се хареса сместа от спанак и никотин.

— С други думи, тъй като не пуша, ти смяташ аз да дъвча спанака?

— В общи линии, да!

— Ако някой ми беше казал — отвърна печално Джеки, — че като се омъжа за тебе, ще прекарвам свободното си време в дъвкане на спанак за птици, нямаше да му повярвам за нищо на света.

— Това е от полза за делото — подчертах аз.

— Всъщност — продължи мрачно тя, като не обърна внимание на моята забележка, — ако някой ми беше казал това и бях повярвала, струва ми се, че никога нямаше да се омъжа за тебе.

Тя грабна една голяма чиния със спанак, хвърли ми смразяващ поглед и се отправи да го дъвче в някое тихо ъгълче.

Докато Егберт се намираше при нас, той излапа доста спанак, целия издъвкан от Джеки с упоритата настойчивост на едро преживно животно. До края по нейна преценка тя издъвка около петдесетина килограма спанак. До ден-днешен спанакът не фигурира в списъка на любимите й зеленчуци.

Наскоро след пристигането на Егберт и неговите събратя ние получихме две зверчета, които скоро станаха известни като „ужасните близнаци“. Това бяха чифт големи и много тлъсти космати броненосци. И двата имаха приблизително еднакъв ръст, а както скоро установихме, и почти еднакви привички. Тъй като и двата броненосеца бяха женски, човек лесно можеше да предположи, че са сестри от едно котило, стига единият от тях да не бе заловен съвсем близо до Лос Инглесес, а другият да ни бе изпратен от една съседна естансия, отстояща на няколко мили разстояние от нас. Близнаците настанихме в една клетка със специално спално помещение. Първоначално клетката бе предназначена да приюти един голям броненосец, но поради липса на жилищни помещения се видяхме принудени да поставим и двете зверчета в клетката. Тъй като още не бяха пораснали, те се настаниха много удобно там. Единствените удоволствия в живота им бяха храната и спането, на които просто не можеха да се насладят. Те обикновено спяха в клетката си по гръб, хъркаха силно, големите им розови и сбръчкани коремчета ту се издуваха, ту спадаха, а лапите им потръпваха. След като веднъж се унесяха в сън, като че нищо на света не беше в състояние да ги събуди. Можехте да удряте по клетката, да крещите пред решетката, да отваряте вратичката на спалното им помещение. А като задържите дъха си (защото Близнаците издаваха специфична и много силна миризма), можехте да ги гладите по охранените коремчета, да ги щипете по лапите или да ги подръпвате за опашките, все едно — те продължаваха да спят като че изпаднали в дълбок, хипнотичен транс. След това дълбоко убедени, че само някой световен катаклизъм може да ги извади от това състояние, вие напълвате тенекиения съд с любимата им отвратителна смес и го поставяте в предната част на клетката. Колкото и внимателно да извършвате тази операция, колкото и да се стараете да не нарушавате тишината и с най-слабия шум, пъхнете ли ръката си със съда, от спалното помещение се разнася такъв шум, като че огромно морско чудовище разчупва клетката с опашката си. Това означаваше, че Близнаците правят отчаяни опити да се преобърнат на крака и да заемат, така да се каже, бойно положение. Това беше предупреждението да оставите съда и да отдръпнете колкото се може по-бързо ръка, защото за по-малко от секунда броненосците изскачаха като снаряди от спалното помещение и сумтящи от напрежение се понасяха бясно рамо до рамо през клетката подобно на двама борещи се за топката играчи на ръгби. Те блъскаха съда по средата и ръката ви (ако все още е там), и броненосци, и съд отлитаха като преплетена маса в противоположния край на клетката. Вълна от нарязани банани, мляко, сурови яйца и накълцано месо се удряше с плясък в стената, рикошираше и обвиваше като лепкаво покривало сивите гърбове на Близнаците. А те стояха сред цялата бъркотия, грухтяха и ръмжаха доволно, облизваха стичащата се по броните им храна и от време на време се сборичкваха в ъгъла за някое паднало неочаквано от тавана късче банан или друг плод, не издържало неравната борба със земното притегляне. Когато човек ги наблюдаваше затънали до колене в същинския поток от храна, трудно можеше да повярва, че двете животинчета са в състояние да погълнат такова количество витамини и белтъци. Въпреки това само след половин час клетката ставаше съвършено чиста. Дори таванът биваше грижливо облизан, заради което броненосците се изправяха на задни крака. А самите Близнаци, разхъркали се шумно и свити на кълбо, спяха вече дълбок сън в своя благоуханен будоар. В края на краищата благодарение на това здравословно хранене Близнаците затлъстяха дотолкова, че едва-едва преминаваха през вратата на своето спално помещение. Веднъж реших, че трябва да взема бързи мерки за разширяване на помещението и открих, че единият от Близнаците се е възползвал вече от това обстоятелство за своя лична изгода. Вместо да спи по дължината на спалното помещение, както правеше по-рано, той започна да спи напреки на него, с глава обърната към вратата. Когато доловеше първия най-слаб звук или миризма на храна, той се стрелваше към вратата и преди още неговият компаньон да успее да се обърне в нужното направление, подаваше наполовина тяло през нея, повдигаше задницата си и запушваше входа както тапа на бутилка. След това възползвайки се от положението си, протягаше нокът, нагласяваше си удобно съда и започваше спокойно и без да бърза, да се рови из дълбините му. В това време неговият разярен родственик квичеше, ръмжеше и дращеше безуспешно добре защитения му и невъзмутим задник.