Джералд Даръл - Пияната гора

Когато се върнахме в естансията, братът на Сънливото съселче, Джон излезе да разбере какво сме заловили. Показах му с голяма гордост моето паламедейче.

— А, една от онези проклети птици — каза той с отвращение. — Не знаех, че се интересуваш от тях.

— Как да не се интересувам! — извиках възмутено аз. — Та те са сред най-привлекателните екземпляри във всяка зоологическа градина!

— Колко са ти необходими от тях? — попита Джон.

— Ами всъщност, трябват ми осем, макар че, ако съдим по трудностите, с които заловихме това птиче, съмнявам се дали ще успея да събера толкова много — отвърнах мрачно аз.

— О, не се безпокой за това, ще ти уловя осем птици — заяви небрежно Джон. — За кога ги искаш? За утре ли?

— Не съм чак толкова алчен — отвърнах саркастично аз, — но донеси ми, да кажем, четири утре и четири вдругиден?

— Съгласен — отвърна кратко Джон и си отиде.

Помислих, че Джон притежава странно чувство за хумор, след като може да се шегува с такъв съкровен за мене въпрос, като залавянето на паламедеи, и забравих за всичко това. На следващото утро видях как Джон възседна коня си. Очакваше го един пеон, също възседнал своя кон.

— Хей, Джери — извика той, докато конят му танцуваше нетърпеливо в кръг, — осем ли каза или дванадесет?

— Какво осем или дванадесет?

— Chajas 8 8 Паламедеи. — Бел.прев. , разбира се — отвърна малко озадачено Джон.

Изгледах го кръвнишки.

— Осем казах — отвърнах аз, — а утре можеш да ми донесеш и дванадесет.

— Добре — отвърна Джон, обърна коня си и препусна през евкалиптовата горичка.

По обяд се мъчех да измайсторя една клетка в малката колибка, в която бяхме подслонили животните. Унищожих три летви, два пъти се ударих с чука по ръката, едва не си отрязах върха на палеца с триона. Изпаднах в ужасно настроение, а Джеки и Ян отдавна ме изоставиха на произвола на съдбата. Предприех нова яростна атака върху клетката, когато се разнесе тропот на конски копита и до ушите ми достигна жизнерадостният глас на Джон.

— Здравей, Джери! — поздрави ме той. — Ела да си прибереш твоите chajas.

Това преля чашата на моето търпение. Стиснах чука в ръка като същински убиец и изскочих от колибата, за да обясня недвусмислено на Джон, че никак не ми е до шеги. Облегнат на запотения хълбок на коня си, той ме гледаше усмихнат. Внезапно замръзнах на мястото си и раздразнението ми мигновено се изпари. Зърнах два големи претъпкани чувала, в които нещо дишаше и мърдаше. Пеонът тъкмо слизаше от своя кон и сваляше на земята два други подобни чувала, тежки на вид и издаващи някакво шумолене.

— Сериозно ли говориш? — попитах едва-едва аз. Тези чували наистина ли са пълни с паламедеи?

— Разбира се — отвърна удивено Джон. — А ти какво си мислеше?

— Мислех си, че чисто и просто се шегуваш — промълвих смирено аз. — Колко успя да уловиш?

— Осем, както ми каза!

— Осем? — изграках хрипливо аз.

— Да, само осем. Съжалявам, че не успях да хвана дванадесет, но утре ще се постарая да ти донеса още осем.

— Не, не, не е необходимо… Нека първо се справя с тези.

— Но ти каза… — започна смутено Джон.

— Не обръщай внимание на онова, което съм казал — прекъснах го бързо аз, — не носи повече, докато не ти кажа.

— Добре — отвърна весело той, — ти най-добре си знаеш. Впрочем в един от чувалите има една съвсем малка птичка. Нямаше къде другаде да я пъхна. Надявам се, че нищо не й се е случило. Не е лошо да надникнеш да я видиш.

Убеден, че и в наши дни са възможни чудеса, аз вмъкнах с труд тежките и мърдащи чували и тръгнах да търся Джеки и Ян, за да им съобщя радостната вест и ги извикам да ми помогнат да извадим птиците. Птиците, които измъкнахме от чувалите, имаха разрошен и негодуващ вид и повечето от тях достигаха на големина уловената от мен предния ден птица. На самото дъно на последния изпразнен от нас чувал открихме малкото, за което спомена Джон. То се оказа най-трогателното, най-забавното и най-очарователното птиченце, което бях виждал дотогава.

Птиченцето сигурно се бе излюпило най-много преди седмица. Абсолютно кръглото му тяло наподобяваше кокосов орех. На края на дългата шия стоеше висока, куполообразна глава с малка човчица и две доброжелателни кафяви очички. Сиво-розовите му крака и ходила изглеждаха поне четири пъти по-големи за размерите на тялото и като че не му се подчиняваха напълно. Върху гърба му се намираха две малки, провиснали и наподобяващи стари ръкавици кожички, прикрепени като че съвсем случайно там, които изпълняваха ролята на крилца. Цялото беше облечено в нещо като яркожълто костюмче, оплетено нескопосно от суров памук. Птиченцето се търкулна навън от чувала, падна на гърба си, повдигна се с голяма мъка на огромните си плоски стъпала, закрепи се върху тях, повдигна едва-едва смешните си крилца и любопитно ни заоглежда. След това отвори човчица и произнесе срамежливо „уип“. Ние изпаднахме в такъв възторг, че не успяхме да отговорим на приветствието му. Много бавно и внимателно птиченцето повдигна едното си огромно стъпало, заклати се напред и го постави на земята, а след това доближи до него и другото. То се спря и ни огледа със сияещ поглед, явно доволно от извършеното сложно действие. След като малко си поотдъхна и произнесе ново „уип“, то реши да предприеме нова крачка, за да ни докаже, че направената не е случайна, а е била солидно постижение. И ето ти беда — след като направи първата крачка, по недоглеждане постави левия си крак върху пръстите на десния. Резултатът се оказа катастрофален. Птиченцето направи няколко отчаяни опита да измъкне десния си крак изпод левия и през цялото време застрашително се олюляваше. След това с невероятни усилия успя да повдигне и двата си крака от земята и тупна по очи. Ние прихнахме да се смеем, а то ни погледна отдолу нагоре и издаде с явно неодобрение ново „уип“.