Джералд Даръл - Пияната гора

Гуирите изпитваха страст към слънчевите бани и просто се бяха вманиачили по тях. Попаднеше ли и най-слабият слънчев лъч в клетката им, той ги възбуждаше до крайна степен. Като надаваха радостни трели, те се скупчваха върху напречната пръчка и започваха подготовка за слънчевата баня. Подготвяха се много сериозно, като за сложна работа. Преди всичко много важно беше да заемат най-точното положение. Трябваше да се разположат по-удобно на напречната пръчка и да уравновесят умело телата си така, че да останат върху нея дори и ако се захванат по-хлабаво. След това разрошваха перушината си и я разтърсваха енергично като стара бърсалка, направена от пера. После разрошваха и перушината по гърдите си, наежваха перата на трътките си, провесваха дългите си опашки, притваряха очи и полека-лека се снишаваха надолу, докато гърдите им опираха на пръчката, на която бяха кацнали, и от едната й страна увисваше перушината на гърдите, а от другата опашките. Накрая много бавно и внимателно те отпускаха пръчката, за която се държаха, и застиваха на едно място, като едва забележимо се поклащаха. Когато правеха по този начин слънчеви бани с перушина, стърчаща под най-различни ъгли, приличаха на току-що излюпени пиленца. В това беззащитно положение изглеждаха като проядени от молци. Независимо от странните им маниери гуирите бяха очарователни птички и когато ги оставехме дори за половин час, те ни посрещаха отново с такива възторжени приветствени гласове, че просто бе невъзможно човек да не изпитва най-дълбока симпатия към тях.

Първата двойка, с която се сдобихме в Лос Инглесес, си останаха докрай наши любимци и Джеки непрестанно ги глезеше. След приключване на нашето пътешествие ние ги предадохме на Лондонската зоологическа градина и цели два месеца не успяхме да ги посетим. Решихме, че за това време възглупавите птички са ни забравили напълно, затова пристъпихме към тяхната клетка със смесени чувства. Беше краят на седмицата и около клетката на гуирите се тълпяха много посетители. Преди още да успеем да се присъединим към посетителите, кукувиците, които преди това си чистеха перата, впериха блестящите си налудничави очи в нас, вирнаха учудено качулки и със силни и радостни крясъци долетяха до мрежата. Докато ги почесвахме по гушките, които се разтягаха като гумени, решихме, че гуирите може и да не са чак толкова глупави, колкото предполагахме.

Големите паламедеи бяха едни от най-често срещаните птици около Лос Инглесес; в радиус около една миля можеше да се видят десетина — двадесет двойки от тези представителни птици. Те пристъпваха една до друга по тревата или кръжаха във висините с широко разперени крила и огласяваха въздуха с мелодичните си, наподобяващи тръбене, крясъци. Исках да заловя от тези птици, но нямах дори и най-малката представа как да сторя това, тъй като те не само бяха най-разпространените, но и най-хитрите птици на пампата. Това че пасат трева на големи ята като гъските и унищожават огромни пространства люцерна през зимните месеци, им е навлякло голямата омраза на аржентинските фермери, които преследват и убиват тези птици винаги, когато им се отдаде възможност за това. Ако човек може да се приближи много до повечето от обитаващите пампата птици, истинско щастие е, ако успее да пристъпи на сто и петдесетина метра до двойка паламедеи. Знаехме, че около нас е пълно с техни гнезда, но всички бяха чудесно замаскирани. Всеки път, когато родителите започваха да прелитат със силни крясъци над главите ни, чувствахме, че гнездото е някъде наблизо, но не успявахме никога да го открием.

Една привечер поставихме мрежи за улавяне на гъски на малко езеро с брегове, обрасли гъсто с тръстика. След като закрепих моя край на мрежата, аз се измъкнах от водата и тръгнах без посока през тръстиката. По едно време се спрях да огледам едно малко гнездо, което ми заприлича на гнездо на блатно шаварче, окачено стабилно между две листа. Гнездото се оказа празно, но вниманието ми неочаквано привлече бучка сива глина, която като че ми намигна. Тъкмо си помислих, че нещо не съм в ред и бучката глина отново ми намигна. След малко, когато фиксирах погледа си, разбрах, че не се взирам в бучка глина, а в едно вече напълно оформено малко паламедейче. То се гушеше като вкаменено между тръстиките. Издаваха го само клепачите, които мигаха върху тъмните му очи. Пристъпих бавно напред и приклекнах близо до него. То продължаваше да стои неподвижно. Посегнах и го докоснах по главата, но то като че не забелязваше моето присъствие и продължаваше да лежи съвършено спокойно. Тогава го вдигнах, стиснах го под мишница като кокошка и го понесох към колата. То не направи ни най-малко усилие да се съпротивлява, нито пък показа някакви признаци на уплаха. Когато стигнах до колата, два възрастни паламедеи прелетяха ниско над главите ни и когато ни забелязаха, издадоха цяла серия тревожни крясъци. От кротко и послушно същество птиченцето се превърна начаса в обезумяло зверче, което едва успях да усмиря и да натикам в една кутия.