Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Знаех, че няма да мога да пиша три-четири дни и ще трябва да изчакам ден-два, преди да отида на хиподрума.

Разбрах, че класическата музика е моето спасение. Иначе бях поласкан. Супер е, когато известен рокмузикант чете книгите ми, но знам, че в затворите и лудниците също има хора, които ги четат. Не мога да определям кой да ме чете и кой – не. Абсурд.

Хубаво е, че седя сега тук, в тази стаичка на горния етаж и слушам радио. Старото ми тяло, старият ми ум реанимират. Мястото ми е тук, така. Така. Така.

00:33

Днес бях на хиподрума в дъжда, пуснаха седем фаворита от девет пътеки. В такава ситуация няма как да улучиш. Часовете се забиваха като куршуми в главата ми, гледах хората, зяпащи програми, вестници, фишове за залагане. Повечето си тръгнаха рано, качиха се на ескалаторите и отпратиха. (Докато пиша това, отвън се чуват гърмежи, животът следва нормалния си ход.) След четири-пет старта слязох от клубното помещение в района със свободен достъп. Тук беше по-различно, разбира се. По-малко бели, повече бедни. Тук долу аз бях един от малцинството. Помотах се наоколо и почувствах отчаяние във въздуха. Тук хората правеха дребни залози. Не залагаха на фаворитите. Залагаха на големи коефициенти, точен резултат и поредни състезания. Искаха да спечелят много пари с малък залог и се давеха. Давеха се в дъжда. Тъжна картинка. Трябваше да си намеря друго хоби.

Хиподрумът се е променил. Преди четирийсет години тук хората се забавляваха, дори губещите.

Баровете бяха пълни. Това тук бяха други хора, друг град, друг свят. Сега нямаше пари за пилеене, нямаше пари за забавление, нямаше пари за черни дни. Това беше краят на света. Вехти дрехи. Разкривени и мрачни лица. Парите за наема. Петте долара на час. Парите на безработните, парите на нелегалните емигранти. Парите на джебчиите, на обирджиите, на лишените от наследство. Атмосферата бе тягостна. Опашките бяха дълги. Караха бедните да се редят на дълги опашки. Бедните бяха свикнали да чакат. Редяха се на дълги опашки, за да видят как мечтите им се разбиват на пух и прах.

Това беше Холивуд парк, намиращ се в квартала на чернокожите, кварталът на латиноамериканците и другите малцинства.

Качих се в клуба, при по-късите опашки. Наредих се, заложих двайсетарка за втория фаворит.

– Кога ще дойде моментът? – попита ме касиерът.

– Кой момент?

– Моментът, когато ще осребрите печелившия фиш.

– Скоро.

Обърнах се и се отдалечих. Касиерът каза още нещо. Прегърбен, беловлас старец. Сигурно не му беше ден. Много от касиерите също залагат. Стремя се всеки път, когато залагам, да ходя при различен касиер. Не искам да се сближаваме. Кретенът нямаше какво да ме занимава. Не му влизаше в работа дали ще спечеля, или не. Чиновниците се вълнуват с теб, когато си разпален. Питат се един друг: "На какво заложи той?" Ако ги отсвириш обаче, започват да се дразнят. Трябва да напънат сами мозъците си. Това, че ходя там почти всеки ден, не означаваше, че съм професионален комарджия. Бях професионален писател. От време на време.

Както си вървях, видях някакъв келеш да тича към мен. Досетих се какво ще последва. Изтъпани се пред мен.

– Извинете, вие не сте ли Чарлс Буковски?

– Не, аз съм Чарлс Дарвин.

Заобиколих го. Не исках да слушам, каквото и да искаше да ми каже.

Гледах надбягването и конят ми финишира втори, след един друг фаворит. При неподдържано или кално трасе твърде много фаворити печелят. Не знам защо, но така става винаги. Тръгнах си.

Прибрах се, поздравих Линда. Прегледах пощата.

Писмо с отказ от "Оксфорд американ". Погледнах стихотворенията. Не бяха лоши, хубави, но нищо особено. Още един пропилян ден. Но все още бях жив. Беше почти двехилядната година, а аз бях още жив, каквото и да означаваше това.

Излязохме на мексикански ресторант. Поговорихме доста за боксовия мач тази вечер. Чавес срещу Хогин пред 130000 зрители в Мексико Сити. Хогин нямаше шанс. Нямаше кураж да удря, беше скован и от три години не беше във форма. Чавес щеше да бие.

Тази нощ всичко мина, както си трябва. Чавес дори не сядаше между рундовете. Почти не се задъха. Беше чист, първичен, брутален бой. Силата на ударите му ме караше да присвивам очи. Млатеше противника си в ребрата като с парен чук. На Чавес накрая му писна да раздава тупаници и нокаутира Хогин.

– По дяволите – казах на жена си, – платихме да гледаме онова, което знаехме, че ще видим.