Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Така и направих. Джо се държеше непринудено. Имаше идея за телевизионен сериал за писател като мен. Старец, който още пише, пие и залага на конни надбягвания.

– Съгласен ли сте да се срещнем и да го обсъдим? – попита той.

– Ще трябва да дойдете тук. Вечерта.

– Добре. Кога?

– Вдругиден.

– Чудесно. Знаете ли кой искам да изиграе ролята ви?

– Кой?

Спомена името на един актьор. Да го наречем Хари Дейн. Винаги съм харесвал Хари Дейн.

– Чудесно. И благодаря за тристата долара.

– Искахме да привлечем вниманието ви.

– Успяхте.

Дойде очакваната вечер и Джо Сингър се появи. Изглеждаше симпатичен, интелигентен, непринуден. Пихме, говорихме – за коне и други неща. Не приказвахме много за сериала. Линда беше с нас.

– Разкажете ни повече за филма – каза тя.

– Не бързай, Линда – смъмрих я аз. – Сега разпускаме.

Имах чувството, че основната цел на Джо Сингър при това посещение бе да провери дали съм луд, или не.

– Добре – рече той, като бръкна в куфарчето си. – Ето основната идея...

Подаде ми четири-пет листа. Бяха описание на главния герой и ми се стори, че ме е описал доста добре. Старият писател живее с млада жена, току-що завършила колеж. Тя върши цялата мръсна работа, подрежда книгите му и такива неща.

– Включихме момичето по настояване на компанията – обясни Джо.

– Ясно.

Линда не коментира.

– Е – добави Джо, – прегледайте го добре. Има няколко идеи за сценария, всеки епизод ще бъде на определена тема, но всичко ще бъде основано върху вашия характер.

– Да – отговорих. Но започнах да ставам подозрителен.

Пихме още два часа. Не си спомням много от разговора. Общи приказки. Така мина нощта...

На другия ден след хиподрума погледнах страницата с идеите за сериала.

1. Плановете на Ханк да похапне омар са осуетени от природозащитници.

2. Секретарка проваля шансовете на Ханк да се включи в семинар по поезия.

3. В чест на Хемингуей Ханк изчуква една разгонена кучка на име Мили. Съпругът ѝ, който е жокей, иска Ханк да му плати, задето я е шибал. Трябва да има интрига.

4. Ханк разрешава на млад художник да му направи портрет и докато го рисуват, споделя за свои хомосексуални преживявания.

5. Приятел на Ханк го кани да инвестира в последната му бизнес идея. Индустриално приложение на рециклирана повърня.

Обадих се на Джо.

– По дяволите, човече, какви са тези глупости за хомосексуалните преживявания? Не съм имал такива.

– Добре де, това може да не го включваме.

– Настоявам. Хайде, ще ти се обадя по-късно.

Затворих. Странна работа.

Обадих се на Хари Дейн, актьорът. Беше идвал два-три пъти в града. Имаше хубаво, грубовато лице и говореше като мъжкар. Нямаше навик да маниерничи. Харесвах го.

– Хари, обаждам се за ония от телевизията – дето замислят сериал, основаващ се на моя живот, и искат ти да ме играеш. Говориха ли с теб?

– Не.

– Мислех да се съберем с теб и онзи тип и да обсъдим нещата.

– Кой канал?

Казах му.

– Абе, това е комерсиален канал, всичко се цензурира, дават само реклами и комедийни клипове.

– Оня Джо Сингър ме убеждава, че са му дали голяма свобода.

– Всичко се цензурира, при рекламните агенции няма свобода.

– Най-много ми хареса това, че иска ти да ме играеш. Защо не минеш през нас да се срещнете?

– Харесвам как пишеш, Ханк. Ако успеем да го пробутаме на някого от класата на НВО, може да стане добре.

– Да, така е. Защо все пак не дойдеш да чуеш какво е измислил? И без това отдавна не сме се виждали.

– Прав си. Добре, ще дойда, но главно за да ви видя с Линда.

– Чудесно. Какво ще кажеш за вдругиден вечерта? Ще уредя нещата.

– Дадено.

Обадих се на Джо Сингър.

– Джо, вдругиден в девет. Хари Дейн ще дойде.

– О, чудесно. Мога да изпратя лимузина да го вземе.

– Само за него ли ще е лимузината?

– Може би. А може да има и някой друг от нашите хора.

– Ами, не знам. Чакай да му се обадя...

– Хари, сериозно са захапали. Искат да те вземат с лимузина.

– Само за мене ли ще бъде?

– Не беше сигурен.

– Може ли да ми дадеш номера му?

– Разбира се.

Толкова.

Когато се върнах от хиподрума на другия ден, Линда ми каза:

– Хари Дейн се обади. Говорихме за онази работа с телевизията. Той попита дали имаме нужда от пари. Казах му, че нямаме.

– Ще дойде ли все пак?

– Да.

На другия ден се прибрах малко по-рано от обикновеното. Реших да се понакисна в джакузито. Линда я нямаше, сигурно беше излязла да купи пиене за срещата. Аз малко се страхувах за този сериал. Можеха съвсем да ме омаскарят. Старият писател прави това. Старият писател прави онова. Смях зад кадър. Старият писател се напива, пропуска семинар по поезия. Е, това няма да е толкова зле. Само че аз нямах намерение да пиша сценария, значи нямаше да бъде много добър. Ето, с десетилетия съм се свирал в тесни стаички, спал съм по пейките в парковете, киснал съм по барове, работил съм всякакви тъпи неща, но през цялото време съм писал точно както съм искал, както съм го чувствал. Най-после съм признат. И продължавам да пиша, както искам и както го чувствам. Все още пиша, за да не полудея, пиша, опитвайки се да си обясня този проклет живот сам на себе си. Сега искат да ме представят в сериал по някакъв комерсиален телевизионен канал. Всичко, за което съм се борил толкова усилено, ще бъде осмяно в някакво тъпо комедийно шоу с предварително записан изкуствен смях. Ужасно, ужасно.