Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

След няколко дни пристигнаха снимките на актьорите, цял куп, и предпочитаните бяха заградени. До всяка снимка бе написан номерът на агента. Започна да ми се повдига от тези лица, повечето – усмихнати. Бяха безлични, измити, съвсем в стила на Холивуд, ужасяващи.

Със снимките имаше кратка бележка: "...отивам за три седмици на почивка. След като се върна, ще задействам нещата..."

Лицата окончателно наклониха везните. Вече не можех да търпя. Седнах на компютъра.

"Много мислих за идеята ви и честно, не мога. Това ще бъде краят на живота ми, както съм го живял и както съм искал да го изживея. Намесата в личното ми пространство е много груба. Това ще ме направи нещастен, ще ме потисне. Това чувство постепенно ме обхващаше, но просто не знаех как да ви го опиша. Когато с Хари Дейн се скарахте онази нощ, изпитах облекчение, казах си: "Край." Вие обаче не се предавате, изпращате ми нов списък с актьори. Отказвам се, Джо, няма да издържа. Имах това чувство от самото начало и то постепенно се засилваше. Не е нищо лично, вие сте умен младеж, който иска да влее малко свежа кръв в телевизионния ефир – но нека да не е моята. Може би не разбирате страховете ми, но повярвайте ми, те са реални, адски реални. Би трябвало да се почувствам поласкан, че искате да разкриете живота ми пред публиката, но тази мисъл ме ужасява, чувствам, че самият ми живот е застрашен. Трябва да се откажа. Вече не мога да спя, не мога да мисля, не мога да правя нищо.

Моля ви, не ми се обаждайте повече, не ми пишете. Няма да променя решението си."

На другия ден, когато отивах към хиподрума, пуснах писмото. Почувствах се като новороден. Може би трябваше да направя още, за да се освободя. Но бях готов на всичко. Ако ще и да се съдим. Малко ми беше жал за Джо Сингър, но по дяволите, пак бях свободен.

На магистралата пуснах радиото и за късмет свиреха Моцарт. Животът е хубав, но понякога това зависи от нас.

01:30

Слизах с ескалатора след шестия старт и келнерът ме видя.

– Тръгваш ли си вече?

– Не бих ти причинил това, амиго – отговорих му.

Тези клетници носят храна от кухнята на хиподрума към горните етажи и винаги са натоварени с по няколко табли. Ако клиентът се омете, без да плати, сметката се поема от келнера. Може да работи цял ден и пак да е на загуба. Когато има много хора, е още по-зле, защото сервитьорите не могат да следят всеки. Когато все пак им плащат, залагащите почти не оставят бакшиш.

Слязох на първия етаж и излязох навън, на слънце. Прекрасно беше навън. Може би трябваше просто да стоя на слънце, когато съм тук. Рядко мисля за писане, когато съм на хиподрума, но сега се замислих. Спомних си нещо, което бях чел наскоро, че аз съм бил може би най-успешно продаваният поет в Америка, най-влиятелният, най-издаваният. Колко странно. Е, майната му. Единственото важно нещо беше следващият път, когато ще седна на компютъра. Ако още можех да го направя, значи бях жив; ако не можех, нищо преди това нямаше значение. Но какво правех? Мислех за писане? Нещо ми ставаше. Аз не мислех за писане дори докато пишех. Чух да обявяват началото на залаганията за следващия старт. Обърнах се и взех ескалатора. На качване се разминах с един, който ми дължеше пари. Той наведе глава, за да не го видя. Престорих се, че не го забелязвам. Нямаше голяма полза, когато ми върна парите миналия път. След това пак ми поиска на заем. По-рано през деня ме заговори един старец:

– Дай ми шейсет цента!

Дадох му два кинта да залага, пореден шанс да помечтае. Това е тъжно, проклето място, но кое не е? Няма къде да отидеш. Е, има, можеш да се затвориш в стаята си, но жена ти ще започне да се притеснява. Да се депресира. Америка е Страната на депресираните съпруги. И главният виновник са мъжете. Разбира се. Кой друг? Не можеш да хвърлиш вината върху кучетата, котките, червеите, мишките, паяците, рибите или друг. Мъжете са виновни. А мъжете не могат да си позволят да се депресират, защото тогава корабът ще потъне. Скапан свят.

Върнах се на моята маса. На съседната седяха трима мъже и едно дете. На всяка маса имаше малък телевизор, но те бяха надули звука ЯКО. Хлапето гледаше някаква комедия и мъжете постъпваха много добре, като му позволяваха. То обаче изобщо не гледаше, не слушаше, само седеше и подмяташе някаква намачкана хартийка. Целеше с нея чашите, после я вкара в своята. В някои от чашите имаше кафе. Мъжете обаче си приказваха. Боже мой, телевизорът дънеше ЯКО. Помислих да направя забележка на мъжете, да ги помоля да го намалят, но те бяха чернокожи и щяха да кажат, че съм расист. Станах и отидох при гишетата за заявяване на залозите. Нямах късмет, попаднах на бавна опашка. Отпред някакъв старец се моткаше. Беше разпънал фиша и програмата си пред гишето и много се колебаеше какво да направи. Сигурно живееше в старчески дом или някоя лудница, но го бяха пуснали да погледа състезанията. Е, в това нямаше нищо незаконно, а и не е забранено да си изкуфял. Въпреки това беше мъчително. "Бога ми – помислих си, – защо трябва да търпя това?" Бях запомнил как изглежда темето му, ушите му, дрехите му, кривият му гръб. Конете наближаваха финала. Всички от опашката крещяха. Той сякаш не ги чуваше. После, изтерзани, забелязахме как бавно посяга към портфейла си. Бавно, като на забавен каданс. Отвори го и погледна вътре. Бавно бръкна. Не искам да описвам повече. Накрая плати и касиерът бавно му върна рестото. Старецът се изправи, погледна парите и фишовете си. Обърна се пак към касиера и каза: