Джефри Арчър - Търговецът

Усмихнах се развеселена при вида на Чарли, който ги гледаше с отворена уста. Все пак успя да попита:

— Кой е „за“?

Вдигнах ръка заедно с всички членове на управителния съвет — въздържа се само един.

Кати се изправи и държа кратко слово, в което каза, че приема длъжността, и благодари на управителния съвет за доверието, после ни увери, че ще се посвети изцяло на бъдещето на дружеството.

— Други въпроси? — попита Чарли и започна да прибира книжата пред себе си.

— Да — обади се Дафни. — След като имах удоволствието да предложа госпожица Рос за заместник-председател на управителния съвет, реших, че е време да си връча оставката.

— Ама как така? — възкликна смаян Чарли.

— След месец, господин председателю, ставам на шейсет и пет години и смятам, че е крайно време да дам път на младите.

— В такъв случай мога само да кажа… — подхвана Чарли и този път никой не се опита да го спре.

Той държа дълго прочувствено слово. Накрая всички изръкопляскахме. След като редът бе възстановен, Дафни каза само:

— Благодаря ви. И през ум не ми е минавало, че при вложение от шейсет лири стерлинги ще получа такива дивиденти.

Само няколко седмици след като Дафни се оттегли, Чарли ми призна, че на заседанията на управителния съвет, особено при разглеждането на по-парливи въпроси, му липсва влудяващия здрав разум на маркизата.

— Дали, когато и аз си подам оставката, ще ти липсва хапливият ми език? — подметнах аз.

— Какви ги говориш, Беки?

— Казвам само, че след година-две също ще навърша шейсет и пет и смятам да последвам примера на Дафни.

— Но…

— Няма „но“, Чарли — прекъснах го аз. — Сега галерията сама си се ръководи, при това прекрасно, особено откакто отмъкнах на „Кристи“ младия Ричард Картрайт. При всички положения сме длъжни да му предложим моето място в управителния съвет. В края на краищата се е нагърбил човекът с почти цялата отговорност, а лаврите остават за други.

— Е, аз пък ще ти кажа едно — отсече предизвикателно Чарли, — и на седемдесет да стана, пак няма да се оттегля от председателското място.

През 1965 година открихме три нови щанда: младежки, където продавахме облекло и плочи и към който имаше и кафене, туристическо бюро, тъй като вече мнозина искаха да почиват в чужбина, и щанд за подаръци — „За хора, които си имат всичко“. Кати заяви пред управителния съвет, че след близо двайсет години „сергията“ май се нуждае от основен ремонт. Чарли сподели с мен, че се притеснява от такива крайни промени, и ми напомни теорията на Форд, че човек никога не бива да влага пари в нещо, което се нуждае от храна и боядисване. Но тъй като и Артър Селуин, и другите членове на управителния съвет очевидно не се съмняваха, че отдавна е трябвало да освежим универсалния магазин, Чарли се съпротивлява колкото да не е без никак.

Удържах си на думата — или, както го наричаше Чарли, на заканата, и три месеца, след като навърших шейсет и пет, се оттеглих от управителния съвет — така от членовете учредители остана само Чарли.

За пръв път, откакто го познавах, мъжът ми си призна, че годините започват да му тежат. Сподели с мен, че всеки път, когато по време на заседанията искал предишния протокол, оглеждал хората около масата и си давал сметка колко малко допирни точки има с тях. „Новите ярки искри“, както ги наричаше Дафни — финансисти, икономисти и специалисти по връзките с обществеността — почти не се вълнуваха от онова, на което Чарли открай време отдаваше първостепенно значение: клиентите.

Те говореха за кредитни карти, за дефицит и финансиране, за това, че им трябват компютри, и често дори не си правеха труда да чуят мнението на Чарли.

— Какво мога да направя? — попита ме той след заседание на управителния съвет, на което, както си призна, почти не бил отварял уста.

Свъси се като буреносен облак, след като чу препоръката ми.

Подир месец, на общото събрание на акционерите, Артър Селуин обяви, че преди данъчното облагане печалбата на „Тръмпър“ за 1966 година ще бъде един милион седемдесет и осем хиляди и шестстотин лири стерлинги. Чарли ме погледна, а аз му кимнах решително от първия ред. Изчака да обявят точка „Разни“, после се изправи и съобщи, че според него е дошло време да се оттегли и някой друг трябва да „вкара сергията“ в седемдесетте години.

Всички в залата го погледнаха стъписани. Някои изтъкнаха, че това е краят на цяла епоха, че „никой не може да заеме мястото му“, други подчертаха, че никога вече няма да бъде същото, никой обаче не предложи на Чарли да размисли и да преразгледа становището си.