Джефри Арчър - Търговецът

— Добър ден, господин председателю.

В неделя я чувах как с часове трака на пишещата машина в стаята си. После една сутрин най-неочаквано намерих на масата за закуска не както се надявах, едно яйце, два тънки резена бекон и „Сънди Таймс“, а обемиста папка.

Следобед се заех да чета какво ми е приготвила Кати. Надвечер вече бях стигнал до заключението, че управителният съвет трябва незабавно да осъществи повечето й препоръки.

Знаех какво точно да направя, но усещах, че ми трябва и благословията на доктор Аткинс. Вечерта се обадих по телефона в болница „Адънбрук“ и главната сестра на отделението великодушно ми довери домашния му номер. Разговаряхме по телефона повече от час. Той ме увери, че нямал опасения за бъдещето на Кати, особено откакто тя започнала да си спомня дребни случки от миналото и дори изявявала желание да говори за Даниъл.

Когато на другата сутрин слязох за закуска, заварих Кати да ме чака на масата. Не каза и дума, докато ядях препечената филия с мармалад и се преструвах на погълнат от „Файненшъл Таймс“.

— Хайде, предавам се — рече накрая младата жена.

— По-добре не го прави — предупредих я, без да вдигам поглед от вестника. — Защото следващия месец си точка седма от дневния ред на заседанието на управителния съвет.

— Но кой ще запознае съвета със заключенията ми? — попита притеснена тя.

— Със сигурност не и аз — предупредих я. — Пък и не се сещам за друг, който да е готов да го направи.

Следващия половин месец, тръгнех ли да си лягам, минавах покрай стаята на Кати и чувах, че тя вече не пише на машината. Загложди ме такова любопитство, че веднъж дори надзърнах през открехнатата врата. Младата жена стоеше пред огледалото, до нея имаше статив с лист бял кадастрон, изпъстрен с цветни кабарчета и очертани с пунктир стрелки.

— Тръгвай си — отпрати ме тя, без дори да се обръща.

Дадох си сметка, че не ми остава друго, освен да чакам следващото заседание на управителния съвет.

Доктор Аткинс ме беше предупредил, че за Кати може да се окаже прекалено тежко изпитание да запознава съвета с изводите си, затова, ако съм забележел и най-малки признаци на стрес, да съм заведял момичето вкъщи.

— Внимавайте, не я притискайте много — бяха последните му думи.

Още в десет без три минути онзи четвъртък сутринта всички членове на управителния съвет вече седяха около масата. Заседанието започна мирно и кротко, с проверка на присъстващите, след което одобрихме протокола от последната ни среща. Въпреки това накарахме Кати да чака цял час, защото, щом стигнахме до точка трета от дневния ред: твърде рутинното продължаване на договора с нашите застрахователи — дружество „Доверие“, Найджъл Трентам се възползва от възможността да ме подразни: подозирам, че очакваше да си изпусна нервите. И сигурно щях да се вбеся, ако не знаех, че той цели точно това.

— Според мен, господин председателю, е дошло време за промени — подхвана Трентам. — Предлагам да прехвърлим застраховката в Общото застрахователно дружество.

Погледнах към левия край на масата, към мъжа, който със самото си присъствие събуждаше спомените за Гай Трентам и ме караше да се питам как ли е щял да изглежда той, ако беше доживял зряла възраст. По-младият брат беше облечен в добре скроен костюм с двуредно закопчаване, който доста успешно прикриваше наднорменото му тегло. Ала нищо не можеше да потули двойната брадичка и плешивеещото теме.

— Искам да напомня на управителния съвет — натъртих аз, — че вече трийсетина години „Тръмпър“ работи със застрахователно дружество „Доверие“. И не само това — то не ни е подвеждало никога досега. Не по-маловажно е, че Общото застрахователно дружество едва ли ще ни предложи по-добри условия.

— Да, но притежава две на сто от акциите на „Тръмпър“ — изтъкна Трентам.

— „Доверие“ пък притежава пет на сто — напомних аз на колегите си от управителния съвет, за да им покажа, че и този път Трентам се е явил неподготвен.

Препирнята сигурно щеше да продължи с часове и двамата с Трентам щяхме да си нанасяме удари точно както Дробни и Фрейзър по време на оспорвана среща по тенис, ако Дафни не се беше намесила, за да поиска да гласуваме.

Макар че Трентам загуби със седем гласа „за“ моето предложение и три — „против“, спорът, избухнал помежду ни, напомни на всички около масата какви са дългосрочните му цели. Благодарение на парите на майка си през последната година и половина Трентам постоянно изкупуваше акции на дружеството и сега вероятно притежаваше пакет, възлизащ на около четиринайсет на сто. Това не беше болка за умиране, ако не знаех, че попечителският фонд „Хардкасъл“ държи още седемнайсет на сто от акциите ни, пакет, първоначално предназначен за Даниъл, който обаче след смъртта на госпожа Трентам веднага щеше да премине в ръцете на следващия наследник на сър Реймънд по права линия. Макар да бе загубил гласуването, Найджъл Трентам не показа с нищо, че е притеснен, и се зае да си подрежда книжата. Стрелна с поглед Пол Мерик, който седеше от лявата му страна. Очевидно бе сигурен, че времето е на негова страна.