Джефри Арчър - Търговецът

— Но кога според вас паметта й ще се възстанови напълно?

— Доколкото съдя от опита си, това може да стане и след четиринайсет дни, и след четиринайсет години.

Помня, онази вечер се върнах в стаята на Кати, приседнах в края на леглото и хванах за ръка младата жена. Зарадвах се, когато забелязах, че лицето й си е повъзвърнало руменината. Кати се усмихна и ме попита какво ново-старо на „голямата сергия“.

— Отчитаме рекордна печалба — отвърнах аз. — Но далеч по-важно е, че всички в галерията те очакват с нетърпение.

Тя помълча-помълча и каза простичко:

— Колко ми се иска ти да ми беше баща.

През февруари 1951 година Найджъл Трентам влезе в управителния съвет на „Тръмпър“. Седна до Пол Мерик, на когото се усмихна едва доловимо. Не намирах сили да го погледна в лицето. Беше няколко години по-млад от мен, но аз суетно отсъдих, че надали някой около масата го е забелязал.

Междувременно управителният съвет гласува да се отпуснат още половин милион лири стерлинги, с които „да се запълни дупката“ — така Беки наричаше пустеещия парцел от половин акър, който от десет години зееше насред Челси Терас.

— Така най-после „Тръмпър“ ще може да събере всички магазини под един покрив — оповестих аз.

Трентам не каза нищо. Колегите ми в управителния съвет се съгласиха да отпуснем още сто хиляди лири стерлинги и с тях на мястото на стария младежки клуб в Уайтчапъл да построим нов, който да се нарича център „Дан Салмън“. Забелязах, че Трентам шушука нещо на ухото на Мерик.

Накрая заради инфлацията, стачките и все по-високите цени на строителството сумата, която хвърлихме за „Тръмпър“, скочи от предвидения половин милион на близо седемстотин и трийсет хиляди лири стерлинги. Наложи се отново да пускаме на пазара акции, с които да покрием непредвидените разходи. Друга последица от това бе, че се видяхме принудени да отложим строежа на младежкия клуб.

И този път кандидатите за акции бяха далеч повече от самите акции, което лично за мен бе твърде ласкателно, макар и да се опасявах, че госпожа Трентам вероятно е закупила голям пакет: нямаше как да го докажа. Заради разводняването на капитала моят пакет в дружеството за пръв път падна под четирийсет на сто.

Лятото се оказа тежко, но от ден на ден Кати си възвръщаше все повече силите, а Беки ставаше по-общителна. Накрая лекарят разреши Кати да се върне в галерията на Челси Терас номер едно. Следващия понеделник тя отново бе на работа и Беки сподели, че се е държала така, все едно изобщо не е отсъствала — с тази разлика, че никой не смеел да изрече в нейно присъствие името на Даниъл.

Една вечер след около месец се прибрах от работа и заварих Кати да снове напред-назад във вестибюла. Първото, което ми хрумна, бе, че се измъчва заради миналото. Оказа се, че съм много далеч от истината.

— Кадровата ти политика е сбъркана — рече ми тя, след като затворих вратата след себе си.

— Моля? — възкликнах аз, още дори не си бях свалил пардесюто.

— Сбъркана е — повтори Кати. — Американците проучват натовареността в магазините си и с това спестяват хиляди долари, а ние в „Тръмпър“ се държим така, все едно още плаваме в Ноевия ковчег.

— Хората от Ноевия ковчег са плавали по неволя в него — напомних й аз.

— Да, но само докато дъждът е спрял — отвърна ми младата жена. — Чарли, толкова ли не разбираш, че фирмата може да пести само от заплати най-малко по осемдесет хиляди лири стерлинги годишно! Последните няколко седмици не съм седяла със скръстени ръце. Всъщност дори съм написала доклад, с който доказвам, че съм права.

Тя ми подаде малък кашон и излезе от помещението.

След вечерята близо час преглеждах какво има в него и се запознавах с онова, което Кати е установила: че персоналът е твърде раздут, нещо, което така и не бяхме забелязали. После съвсем в свой стил обясняваше надълго и нашироко как да се справим с положението, без да разгневяваме профсъюзите.

На другия ден, докато закусвахме, Кати продължи да ми разяснява какво е открила така, сякаш изобщо не бях лягал да спя.

— Слушаш ли ме още, господин председателю? — току ме питаше.

Наричаше ме „господин председателю“ винаги когато искаше да привлече вниманието ми, капан, който, бях сигурен, е заимствала от Дафни.

— Целият съм слух — отвърнах аз, при което дори Беки погледна над вестника.

— Искаш ли да ти докажа, че съм права? — попита Кати.

— Дай да чуем.

От този ден нататък, правех ли сутрешната си обиколка из универсалния магазин, неизменно се натъквах на Кати, която работеше на някой от етажите: разпитваше, наблюдаваше или просто си записваше нещо, често пъти с хронометър в ръка. Не я питах какво е намислила, а ако тя ме забележеше, ми казваше само: