Джефри Арчър - Търговецът

Полицаите намериха върху писалището му още едно писмо — от ректора на Кралския колеж в Лондон, канещ го за преподавател по математика.

„И няма повече утеха…“

След като си тръгнах от моргата, отидох с колата до болница „Адънбрук“, където ми разрешиха да поседя край леглото на Кати. Макар че очите й бяха отворени, личеше, че тя не ме е познала: стоях при нея близо час, а тя само гледаше невиждащо тавана. Разбрах, че не мога да й помогна, и си тръгнах. Завеждащият психиатричното отделение доктор Стивън Аткинс изскочи от кабинета си и попита дали мога да му отделя малко време.

Дребничкият мъж беше облечен като от кутийка, в добре скроен костюм с голяма папийонка. Обясни ми, че Кати е получила психогенна загуба на паметта, известна още като хистерична амнезия, и че трябвало да мине известно време, докато той определи на каква степен на възстановяване можем да се надяваме. Благодарих му и добавих, че ще държа с него постоянна връзка. После се върнах бавно в Лондон.

„Помогни на безпомощните, о, бъди с мен…“

Дафни ме чакаше в моя кабинет и не каза нищо, задето се връщам толкова късно. Опитах се да й благодаря за безграничната доброта, но й обясних, че именно аз трябва да съобщя на Беки. Един бог знае как съм изпълнил това задължение, без да спомена моравия плик с издайническия почерк. Но ако бях казал на Беки всичко от игла до конец, оная вечер тя щеше да отиде право на Честър Скуеър и да удуши с голи ръце старата вещица — сигурно и аз щях да й помогна.

Погребаха Даниъл сред неговите колеги. Наложи се свещеникът към колежа, който вероятно бе присъствал многократно на такива случаи, да спира три пъти молитвата, за да преглътне сълзите.

„В живот и смърт бъди с мен, о, Господи…“

Онази седмица ние с Беки ходехме всеки ден в болница „Адънбрук“, но доктор Аткинс все повтаряше, че състоянието на Кати си остава непроменено — тя и досега не бе промълвила и дума. Въпреки това дори мисълта, че момичето лежи там сам-само и се нуждае от нашата любов, ни отклоняваше от скръбта.

Когато надвечер в петък се прибрахме в Лондон, заварихме Артър Селуин да крачи нервно напред-назад в кабинета ми.

— Някой е проникнал с взлом в жилището на Кати — обясни той още преди да съм казал и дума.

— Но какво може да се открадне оттам?

— И полицаите недоумяват. А и както личи, май не липсва нищо.

Към главоблъсканицата какво ли е написала госпожа Трентам на Даниъл добавих загадката какво би могла да иска тя да вземе от Кати. Отговор не намерих и след като лично отидох да огледам тясната стаичка.

Ние с Беки продължихме да ходим през ден в Кеймбридж, после, някъде в средата на седмицата, Кати най-после проговори — в началото плахо, сетне през сълзи, като ми стискаше ръката. След това най-неочаквано млъкваше отново. Случваше се да търка под брадичката си палец и показалец.

Това озадачи дори доктор Аткинс.

Той обаче обясни, че вече е провел няколко дълги разговора с младата жена и дори е започнал да играе с нея на нещо като игрословици, за да провери паметта й. Според него Кати била заличила в съзнанието си всичко, свързано с Даниъл Тръмпър и с живота си в Австралия. Лекарят ни увери, че при такива случаи това не било необичайно, и дори назова подобно състояние с красива гръцка дума.

— Да се опитам ли да се свържа с преподавателя й в Мелбърнския университет? И да поговоря с персонала в хотел „Мелроуз“. Може би те ще хвърлят някаква светлина?

— Не — рече доктор Аткинс и оправи папийонката си на точки. — Не я притискайте и се подгответе, че тази част от паметта й няма да се възстанови много скоро.

Кимнах.

— Не забравяйте и че жена ви вероятно ще страда от същото.

След месец и три седмици ни разрешиха да приберем Кати у нас на Итън Скуеър, където Беки й беше приготвила стая. Вече бях наредил да пренесат всичките й вещи от малкото жилище над месарницата, макар и да не бях сигурен дали след проникването с взлом не липсва нещо.

Беки беше подредила всички дрехи на младата жена в гардероба и шкафовете и се беше постарала стаята да изглежда възможно най-обитавана. Преди известно време бях свалил акварела, който висеше над писалището на Даниъл, и го бях окачил над стълбището у нас, между картините на Курбе и Сисле. Но когато за пръв път тръгна нагоре по стълбището към своята стая, Кати подмина собствената си рисунка, без изобщо да я забелязва.

Отново попитах доктор Аткинс дали да не пиша до Мелбърнския университет и да се опитам да разбера нещо за миналото на Кати, той обаче и този път ме посъветва да не го правя и изтъкна, че тя сама трябва да ни съобщи нещо, и то когато се почувства готова, а не когато я притискаме.