Джефри Арчър - Търговецът

В неделя вечерта нахвърля черновата на писмо, което преписа на другата заран:

Лондон

Челси Терас №135

27 ноември 1950 г.

Скъпа госпожо Трентам,

Макар че изобщо не ви познавам, ви пиша с надеждата, че ще бъдете в състояние да ми помогнете в безизходицата, в която се намирам от много години.

Родена съм в Мелбърн, Австралия, и никога не съм знаела кои са моите родители, изоставили са ме съвсем невръстна. Израсла съм в сиропиталището „Света Хилда“. Единственото, което имам от баща си, е умален Военен кръст, който той ми подари, когато бях съвсем малка. Върху едно от раменете на кръста са изсечени инициалите „ГФТ“.

От уредника в Музея на Кралския стрелкови полк в Хаунслоу научих, че с медала на 22 юли 1918 година е бил удостоен капитан Гай Франсис Трентам — за храброст, проявена по време на втората битка при Марна.

Случайно да сте роднина на Гай? И възможно ли е той да ми е баща? Ще ви бъда признателна за всичко, което ми съобщите по въпроса. Извинявайте за безпокойството.

Очаквам отговора ви.

Искрено ваша

На път за работа пусна писмото в пощенската кутия на ъгъла на Челси Терас. Стори й се нелепо, че толкова години се е надявала да открие човек, който да й е роднина, а сега иска същият този човек да я отхвърли.

На другата сутрин в „Таймс“ излезе съобщение за годежа на Кати и Даниъл. Всички в галерията се зарадваха много. По време на обедната почивка Саймън вдигна за Кати наздравица с шампанско и оповести на всеослушание:

— Това е заговор на Тръмпърови, за да сме сигурни, че от „Сотби“ или „Кристи“ няма да ни я отмъкнат под носа. — Всички изръкопляскаха, само Саймън пошушна на Кати: — Точно ти си човекът, който ще ни изведе във висшата лига.

„Колко странно, други ти казват за разкрили се пред теб възможности още преди самият ти да си ги забелязал“, помисли тя.

В четвъртък сутринта получи по пощата морав плик, върху който с небрежен почерк беше написано нейното име. Отвори го припряно и видя, че вътре има два листа дебела хартия в същия цвят. Писмото я озадачи, но й донесе и облекчение.

Лондон

Честър Скуеър №19

29 ноември 1950 г.

Скъпа госпожице Рос,

Благодаря ви за писмото от миналия понеделник, но се опасявам, че не съм в състояние да ви помогна във вашето издирване. Имам двама синове, по-малкият се казва Найджъл, наскоро се раздели с жена си, която сега живее в Дорсет заедно с единствения ми внук, двегодишния Джайлс Реймънд.

По-големият ми син наистина се казваше Гай Франсис Трентам и за втората битка при Марна беше удостоен с Военен кръст, но през 1922 година, след дълго боледуване почина от туберкулоза. Не е бил женен и не е оставил наследници.

Умаленият Военен кръст изчезна малко след като Гай беше на гости на наши далечни роднини в Мелбърн. Радвам се да науча, че след толкова години се е появил отново, и ще ви бъда изключително признателна, ако решите да ми го върнете при първа възможност. Сигурна съм, че няма да пожелаете да държите и занапред у себе си фамилна ценност, за която сега знаете на кого е принадлежала.

Искрено ваша,

Кати се зарадва, когато научи, че Гай Трентам е починал една година, преди тя да се роди. Това означаваше, че е невъзможно да е дъщеря на човека, причинил толкова много мъка на бъдещата й свекърва и свекър. Военният кръст очевидно бе попаднал по някакъв начин у баща й, който и да беше той. След като помисли, Кати реши, че колкото и да й е неприятно, е длъжна незабавно да го върне на госпожа Трентам.

След разкритията на старицата Кати се съмняваше, че някога ще разбере кои всъщност са нейните родители — сега бъдещето й бе тясно свързано с Даниъл и тя нямаше намерение да се връща в Австралия. При всички положения усещаше, че е безсмислено и занапред да издирва баща си.

В деня на запознанството им беше казала на Даниъл, че няма представа кои са нейните родители, затова онази събота вечер пое с чиста съвест към Кеймбридж. Мензисът й най-после беше дошъл и тя се бе поуспокоила. Докато влакът се носеше към университетския град, младата жена си помисли, че не помни някога да е била толкова щастлива. Играеше си с кръстчето, сега окачено на златна верижка, подарък от Даниъл за рождения й ден. Беше й тъжно, че го носи за последен път — вече бе решила, веднага щом се прибере от Кеймбридж, да върне медала на госпожа Трентам.

Влакът пристигна със съвсем малко закъснение.

Кати взе куфарчето и излезе от гарата — очакваше Даниъл да е паркирал някъде наблизо и да я чака, никога досега не беше закъснявал. Разочарована, младата жена не видя нито Даниъл, нито автомобила и се изненада още повече, когато и след двайсет минути нямаше и следа от нейния годеник. Върна се на гарата, пусна в процепа на уличния телефон два пенса и набра номера на прекия телефон на Даниъл в общежитието. Не вдигаше никой.