Джефри Арчър - Търговецът

— Просто напишете молба — посочете какво сте завършили и къде сте работили досега, до няколко дни ще ви отговорим.

— Благодаря — повторих и си тръгнах, без да казвам нищо повече.

Вечерта седнах и написах черновата на дълга-предълга автобиография, в която посочих, че съм завършила изкуствознание. След като го видях написано, ми се стори твърде неубедително.

На сутринта преписах автобиографията върху най-хубавата хартия с името на хотела в горния край и понеже не знаех друго име освен Тръмпър, адресирах плика до отдел „Кадри“, Челси Терас номер едно, Лондон.

Следващия следобед го занесох лично на момичето, което седеше зад щанда в галерията — не се и надявах да получа отговор. Пък и не бях много сигурна какво точно ще правя, ако вземат, че ме одобрят — след няколко седмици смятах да се прибирам в Мелбърн, а дори и да работех в галерията, не виждах как това ще ми помогне да се добера до сър Чарлс.

Десет дни по-късно получих писмо, в което служителят, отговарящ за кадрите, ми съобщаваше, че ме канят на интервю. От спечелените с кървава пот пари се охарчих с цели четири лири стерлинги и петнайсет шилинга за рокля, която изобщо не ми беше по джоба, и се явих за интервюто близо час преди посоченото време. Наложи се да обиколя няколко пъти улицата. През този час установих, че сър Чарлс май наистина продава всичко, за което човек може да се сети, стига, разбира се, да има пари да си плати.

Най-сетне единият час мина, аз влязох в галерията и се представих. Поведоха ме по стълбите към последния етаж. Жената, която провеждаше интервюто, каза, че не проумявала защо при това образование си пилея времето като хотелска камериерка и аз й обясних, че на онези, които не могат да си платят пътя до Англия, им предлагат работа само по хотелите.

Тя се усмихна, после ме предупреди, че ако съм искала да работя в галерията, трябвало да започна от най-ниското стъпало — така било с всички. Който покажел качества, доста бързо се издигал.

— И аз навремето съм започнала като най-обикновена продавачка в „Сотби“ — рече ми жената.

Идеше ми да я попитам колко е продължило това.

— Много ми се иска да постъпя в „Тръмпър“ — обясних й аз, — но за жалост по договор съм длъжна да работя още два месеца в хотел „Мелроуз“.

— В такъв случай ще се наложи да ви почакаме — отвърна без колебание жената. — На първи септември, госпожице Рос, можете да започнете долу като продавачка. До края на седмицата ще оформя документите.

Бях толкова развълнувана, че съвсем забравих защо изобщо съм искала да постъпя на работа тук — спомних си чак когато жената ми прати обещания документ и аз разчетох подписа в долния му край.

Кати бе работила като продавачка долу в галерия „Тръмпър“ само единайсет дни, когато Саймън Матюс я повика да му помага в подготовката на каталога за търга с произведения на италианската живопис. Той пръв бе забелязал, че като предна отбранителна линия на галерията момичето се справя с безбройните искания, стоварващи се върху него, без постоянно да се допитва до началниците. Кати се трудеше в галерията точно толкова усърдно, както и в хотел „Мелроуз“, но с една малка разлика: тук й харесваше.

За пръв път през живота си усети, че е част от едно голямо семейство, защото Ребека Тръмпър се държеше много ведро и приятелски с всичките си подчинени и се отнасяше с тях като с равни. Заплатата й бе далеч по-щедра, отколкото оскъдния минимум, който бе получавала при предишния си работодател, а стаята, която й дадоха над месарницата на номер сто трийсет и пет, бе същински палат в сравнение с дупката в дъното на хотела.

Вече не й се струваше чак толкова важно да научава още нещо за баща си, сега тя искаше да докаже, че е заслужила мястото си в галерията. Докато подготвяха каталога за търга с италианските картини, й възложиха да провери предисторията на всяко от петдесет и деветте платна, включени в него. Кати обиколи надлъж и шир Лондон: ходеше по библиотеките и звънеше по галериите, за да не пропусне и най-малката подробност. Накрая остана само една картина, за която не откри нищо: Богородицата с Младенеца, за която се знаеше единствено, че първоначално е била в колекцията на сър Чарлс Тръмпър, а сега е собственост на някоя си госпожа Кити Бенет.

Кати помоли шефа на отдела Саймън Матюс да я насочи и той й обясни, че според него платното вероятно е от школата на Бронзино.

Саймън, който щеше да провежда търга, я посъветва да погледне в архива с изрезки от вестници.