Джефри Арчър - Търговецът

— Мога ли да ви помогна с нещо, млада госпожице? — попита мъжът и разтърка очи.

— Надявам се.

— Австралийка ли сте?

— Не е ли очевидно?

— Бил съм се в Северна Африка с вашите момчета — поясни той. — Сражаваха се като лъвове, така да знаете. Та какво обичате?

— Писах ви от Мелбърн — рекох аз и показах черновата на писмото. — За човека, удостоен с този медал. — Извадих шнурчето през главата си и подадох на непознатия малкия кръст. — Казва се Гай Франсис Трентам.

— Умален Военен кръст — рече без колебание сержантът, както държеше медала. — Гай Франсис Трентам, значи.

— Да.

— Чудесно. Я да го потърсим в голямата книга: 1914 — 1918 година, нали така?

Кимнах. Човекът отиде при тежка лавица, огъната под дебелите томове, и извади подвързана с кожа книга. Сложи я с трясък върху гишето, при което във всички посоки се вдигнаха кълбета прах. Върху корицата със златно бе отпечатано: „Кралски стрелкови полк, военни отличия, 1914 — 1918 година“.

— Дайте сега да видим — рече чичкото и се зае да прелиства страниците. Зачаках нетърпеливо. — Ето го и нашия човек — оповести той победоносно. — Гай Франсис Трентам, капитан.

Обърна книгата към мен, за да видя по-добре какво пише. Бях толкова развълнувана, че трябваше да минат няколко минути, докато прочета думите.

Характеристиката на капитан Трентам бе дълга двайсет и два реда и аз попитах дали мога да си я препиша.

— Ама разбира се, драга ми госпожице — отвърна сержантът. — Винаги на вашите услуги.

Връчи ми лист линирана хартия и тъп армейски молив. Аз започнах да пиша:

Сутринта на осемнайсети юли 1918 година капитан Гай Трентам от Втори батальон на Кралския стрелкови полк повежда от окопите на Антантата към вражеската линия рота, с която убива мнозина германски войници, после навлиза в траншеите на противника и изтребва собственоръчно цяла част. Втурва се да преследва двама други германски войници, които успява да убие в близката горичка.

Същата вечер, въпреки че е обкръжен от врага, спасява двама от бойците от своята рота: редник Т. Прескот и ефрейтор Ч. Тръмпър, отклонили се от бойното поле и укрили се в църква наблизо. След падането на нощта той ги повежда обратно през откритата местност под вражеския обстрел.

Редник Прескот е покосен от заблудил се германски трасиращ куршум още преди да е достигнал нашите окопи. Ефрейтор Тръмпър се отървава на косъм въпреки неспирния противников огън.

За проявените водачески способности и героизъм пред лицето на врага капитан Трентам е удостоен с Военен кръст.

След като възможно най-красиво преписах характеристиката дума по дума, затворих тежката корица и върнах книгата на сержанта.

— Трентам — рече той. — Ако не ме лъже паметта, драга ми госпожице, ей там на стената още виси негова снимка.

Той взе патериците, стана с доста мъки иззад гишето и закуцука бавно към дъното на музея. Дотогава не бях забелязала, че клетникът е само с един крак.

— Ето тук, госпожице — провикна се той. — Елате де.

Усетих, че по дланите ми е избила пот, дори ми е прилошало при мисълта, че ей сега ще разбера как е изглеждал баща ми. Запитах се дали поне малко приличам на него.

Сержантът закуцука покрай удостоените с Викториански кръст, после излязохме при редицата стари сепийни снимки в разкривени рамки на военни, отличени с Военен кръст. Мъжът прокара пръст по надписите отдолу: Стивънс, Томас, Тъбс.

— Виж ти! Готов съм да се закълна, че снимката му беше тук. Ох, да го вземат мътните, сигурно се е изгубила, докато сме се местели от Тауър.

— А може ли да е някъде другаде?

— Поне аз не знам, госпожице — отговори сержантът. — Може и да ми се е сторило, но съм готов да се закълна, че съм виждал снимката, докато музеят се помещаваше в Тауър. Ох, да го вземат мътните — повтори той.

Попитах дали може да ми каже още нещо за капитан Трентам и какво е станало с него след 1918 година. Той се върна с куцукане при гишето и отново намери името в полковия справочник.

— Получил офицерско звание през 1916 година, повишен в чин младши лейтенант през 1916 година, в капитан през 1917-а, от 1920 до 1922 година е бил в Индия, през август 1922 година е напуснал полка. Оттогава не се знае нищо за него, госпожице.

— Дали още е жив?

— Със сигурност, госпожице, би трябвало да е само на петдесет, най-много на петдесет и пет години.

Погледнах си часовника, благодарих на сержанта и изхвърчах от музея — внезапно се сетих, че съм стояла тук доста дълго, и се уплаших, да не би да изпусна влака за Лондон и да не се явя навреме за смяната в пет часа.