Джефри Арчър - Търговецът

Докато пътувах с влака към австралийската столица, се притесних до смърт, въпреки това поне според мен събеседването мина чудесно и от изпитната комисия ми казаха, че разработката ми по изкуствознание била изключително добра, само дето ми липсвал практически опит.

След един месец в пощенската ми кутия се получи плик с клеймото на училище „Слейд“. Разкъсах го припряно и извадих писмо, което започваше със:

Скъпа госпожице Рос,

Със съжаление ви уведомяваме, че…

Единственото полезно нещо, произлязло от целия труд, който бях хвърлила, бе, че се дипломирах с отличие. Това обаче не ме доближи ни най-малко до Англия.

Отчаяна, се обадих по телефона в канцеларията на върховния комисар, откъдето ме свързаха със секретаря по трудовата заетост — жена, която ми съобщи, че с моята подготовка вероятно ще си намеря място като учителка. Допълни, че трябвало да подпиша договор за три години и сама да си покрия пътните разноски — хубаво го каза жената, като се има предвид, че нямах пари да отида до Сидни, камо ли до Обединеното кралство. Пък и ако исках да открия Гай Франсис Трентам, ми беше предостатъчно да стоя в Англия и около месец.

Втория път, когато се обадих в комисариата, същата жена ми обясни, че съм можела да замина за Англия и „на разменни начала“ — това означавало да работя една година почти без пари в някой хотел, болница или при възрастни хора, срещу което щели да ми покрият билета за отиване и връщане. Още не знаех какво смятам да правя в бъдеще, а и съзнавах, че това всъщност е единствената възможност да се добера до Англия и да открия някой свой роднина, ето защо отидох в кабинета на секретаря по заетостта и се подписах върху пунктираната линия във формуляра. Повечето ми приятели от университета решиха, че съм се побъркала, но те и не подозираха защо толкова искам да посетя Великобритания.

Корабът, с който поехме към Саутхамптън, едва ли беше много по-добър от параходите, с които преди около век и половина първите преселници в Австралия са се придвижили в обратна посока. Сложиха три от момичетата „на разменни начала“ в каюта, тясна почти колкото стаичката ми в университетското общежитие, и ако корабът се наклонеше с повече от десет градуса, моите спътнички Пам и Морийн се озоваваха върху моята койка. Всички бяхме подписали договор за работа в хотел „Мелроуз“ в квартал Ърлс Корт, който, както ни увериха, бил в центъра на Лондон. След пътуване, продължило около месец и половина, слязохме на пристанището — там ни посрещна очукан армейски камион, който ни закара в столицата и ни стовари на стълбите пред хотел „Мелроуз“.

Съдържателят ме разпредели в една стая отново с Пам и Морийн. С изненада установих, че очакваше от нас да се сместим в помещение, горе-долу, с размерите на каютата, където се бяхме намъчили като грешни дяволи. Тук поне не падахме една върху друга.

Мина половин месец, докато ме пуснаха да отскоча до пощата в Кенсингтън, където разлистих телефонния указател на Лондон. В него не открих нито един човек с име „Трентам“.

— Значи не са включени в указателя — обясни момичето на гишето. — Което означава, че и да знаете номера, няма да ви свържат.

— Или че в Лондон не живее никой на име Трентам — допълних аз, примирена, че сега единствената ми надежда е Музеят на Кралския стрелкови полк.

Въобразявах си, че в Университета на Мелбърн съм се скъсала от работа, оказа се обаче, че в хотел „Мелроуз“ очакват от нас да спазваме работно време, на каквото не би издържал и кален в сраженията воин. Ала не бих си го признала за нищо на света, особено пък когато само след месец Пам и Морийн се отказаха от битката, поискаха с телеграма от родителите си в Сидни малко пари и по живо, по здраво се качиха на първия кораб за Австралия. Ако не друго, това поне означаваше, че ще се ширя сама в стаичката, докато пристигне следващият параход, натоварен с труженички „на разменни начала“. Да ви призная, и на мен ми идеше да си грабна багажа и да се прибера с двете момичета, но си нямах в Австралия никого, на когото да поискам с телеграма десетина лири стерлинги.

Първия пълен почивен ден, който ми дадоха и в който не бях съвсем грохнала, се качих на влака за Хаунслоу, където сега се намираше Музеят на Кралския стрелкови полк. На гарата кондукторът ме упъти накъде да вървя. След около километър и половина най-сетне намерих сградата. В нея сякаш нямаше жива душа, ако не броим мъжа на пропуска. Беше облечен в униформа в защитен цвят с три нашивки и върху двата ръкава. Дремеше зад гишето. Отидох с кънтяща стъпка при него, все едно изобщо не съм го събудила.