Джефри Арчър - Търговецът

Сутринта, след като пристигнахме там, се отправих към Мафекинг стрийт и бях изумена, че по улиците ме подминават толкова много младежи в униформи. Господин Дженингс прояви към медала много по-голям интерес от търговеца в Мелбърн.

— Наистина е умален Военен кръст — обясни човекът и отново погледна през лупата кръстчето. — Носи се с парадна униформа по време на тържества. Тези три буквички, които са издълбани върху едно от раменете и които почти не се виждат с невъоръжено око, би трябвало да ни дадат представа кой е бил отличен с медала.

И аз се взрях през лупата на господин Дженингс и съгледах нещо, което дотогава не бях забелязвала: три съвсем отчетливи букви: „ГФТ“.

— Има ли начин да разберем кой е ГФТ? — попитах обнадеждена.

— О, да — потвърди господин Дженингс, после се извърна към лавицата зад себе си, свали от нея подвързана с кожа книга и започна да я прелиства, докато стигна до Годфри С. Томас и Джордж Виктор Тейлър, не откри обаче човек с инициали ГФТ. — Съжалявам, но не мога да ви помогна — рече мъжът. — С вашия медал не е бил отличен австралиец, в противен случай името му щеше да е посочено тук — почука той по кожената корица. — За повече сведения се обърнете към Министерството на войната в Лондон. Там водят регистър на всички във въоръжените сили, удостоявани някога с медал за храброст.

Благодарих му за помощта, но едва след като той ми предложи за медала десет лири стерлинги. Усмихнах се и се върнах при отбора по тенис, за да участвам в срещите с Университета в Сидни. Загубих с шест на нула и шест на едно, понеже не можех да се съсредоточа — мислите ми все ме връщаха към ГФТ. Онази година не ме включиха повече в отбора.

На другия ден се вслушах в съвета на господин Дженингс и пратих писмо до Министерството на войната в Лондон. Минаха няколко месеца, докато получа отговор, което не бе изненадващо — всички знаехме, че през 1944 година хората там си имаха други грижи. Накрая обаче пристигна кафеникав плик, който отворих и от който разбрах, че с медала е бил отличен или Греъм Франк Търнбъл от Полка на херцог Уелингтън, или Гай Франсис Трентам от Кралския стрелкови полк.

Какво ли беше истинското ми име, дали Търнбъл или Трентам?

Същата вечер написах писмо до канцеларията на върховния комисар на Великобритания в Канбера, в което питах към кого да се обърна, за да науча повече за двата полка. След около половин месец получих отговор. С новите напътствия, дадени в него, пратих в Англия още две писма: едното до Халифакс, другото до Лондон. После отново се примирих, че вероятно ще се наложи да чакам дълго. Когато си посветил осемнайсет години от живота си на това да се опитваш да разбереш кой всъщност си, още няколко месеца отгоре ти се струват нищо работа. Пък и вече бях последна година в университета и бях твърде заета, за да мисля за това.

Първи ми отговориха от Полка на херцог Уелингтън, за да ме уведомят, че на шести ноември 1917 година лейтенант Греъм Франк Търнбъл е загинал по време на сражение. Тъй като бях родена през 1924 година, отсъдих, че нямам нищо общо с този лейтенант Търнбъл. Започнах да се моля за Гай Франсис Трентам.

Минаха още няколко седмици, докато получа отговор и от Кралския стрелкови полк, откъдето ми съобщаваха, че капитан Гай Франсис Трентам е бил удостоен с Военния кръст на осемнайсети юли 1918 година, след втората битка при Марна. Можела съм да получа повече сведения от библиотеката на Музея на полка в Лондон, но трябвало да го направя лично — било забранено да предоставят по пощата данни за служили в полка.

Тъй като нямаше как да се добера до Англия, реших да подходя към проучването от друг ъгъл, този път обаче ударих на камък. Посветих цяла сутрин на това да търся в регистъра с актовете за раждане в общината на Мелбърн на Куин стрийт името „Трентам“. Не открих в списъците нито един човек с такова име. Имаше колкото щеш Рос, всички те обаче не бяха раждани на моята дата. Започнах да си давам сметка, че някой е хвърлил доста усилия, за да заличи корените ми. Защо ли?

Най-неочаквано за мен престана да съществува всичко друго, освен мисълта как да се добера до Англия, въпреки че нямах и пукнат грош и войната беше завършила съвсем наскоро. Проверих какви студентски курсове има, а моят преподавател отсъди, че си струвало да кандидатствам единствено за специализацията в училището по изкуства „Слейд“ в Лондон, което всяка година отпускало по три места за студенти от Общността на нациите. Седнах да зубря до среднощ и бях възнаградена с място в окончателния списък от шестима души, които трябваше да се явят на събеседване в Канбера.