Джефри Арчър - Търговецът

Имам съвсем смътни спомени от родителите си: баща ми вечно крещеше, а майка ми бе толкова наплашена, че рядко отваряше уста. Имам чувството и че се казваше Ана. Ако не броим това, и двамата са останали в съзнанието ми като размазано петно.

Само как завиждах на децата, които веднага се впускаха да разказват за майките и бащите си, за братята, сестрите, дори за вторите братовчеди и далечните си лели. А аз знаех за себе си само едно: че съм израсла в сиропиталище „Света Хилда“ в Парк Хил, Мелбърн. Директорка: госпожица Рейчъл Бенсън.

Доста от децата в сиропиталището все пак имаха роднини, някои получаваха писма, дори понякога им идваха на свиждане. А при мен, доколкото си спомням, е идвала само една възрастна, доста сурова на вид жена, облечена в дълга черна рокля, носеше черни дантелени ръкавици чак до лактите и говореше някак странно. Нямах представа каква ми се пада, ако изобщо ми се падаше някаква.

Госпожа Бенсън прояви към нея голямо уважение, спомням си, дори направи реверанс, когато тя си тръгна, аз обаче така и не научих името й, а щом пораснах достатъчно, за да попитам коя е, госпожица Бенсън започна да се кълне, че нямала и понятие за кого й говоря. Понечех ли да попитам директорката кои са родителите ми, тя отсичаше загадъчно:

— По-добре да не знаеш, моето дете.

Не знам в английския език да има изречение, което да ме кара да се опитвам още по-упорито да се добера до истината за майка си и баща си.

Годините минаваха и аз започнах да задавам въпросите за родителите си по-завоалирано, поне така ми се струваше — подпитвах заместник-директорката, класната, готвачките, дори чистачката, но винаги се натъквах на същата непробиваема стена. На четиринайсетия си рожден ден помолих да поговоря с госпожица Бенсън — смятах да й поставя въпроса ребром. Макар и отдавна да бе забравила онова „По-добре да не знаеш, моето дете“, тя пак взе да увърта и този път ми заяви:

— Да ти призная, Кати, и аз не знам.

Реших да не я питам повече, но не й повярвах, защото някои от по-възрастните учителки току ме поглеждаха някак странно, най-малко два пъти съм ги хващала и да си шушукат зад гърба ми, мислеха си, че не ги чувам.

Нямах снимки на родителите си, нямах си нищо за спомен от тях, нямах дори доказателства, че някога са съществували, ако не броим едно кръстче, за което си бях втълпила, че е сребърно. Помня, че ми беше от мъжа, който постоянно крещеше — откакто ми го даде, не го свалях от врата си, носех го на тънка връвчица. Една вечер, когато се събличах в спалното помещение, госпожа Бенсън зърна моето съкровище и попита откъде съм го взела — обясних й, че Бетси Комптън ми го е дала в замяна на десетина стъклени топчета, небивалица, на която директорката като че ли се хвана. Ала от този ден нататък криех кръстчето от любопитни очи.

Явно съм от малкото деца, на които още от първия ден им е приятно да ходят на училище. За мен класната стая бе блажено убежище от моя затвор и от неговите надзиратели. Всяка минута в местното училище означаваше, че не ми се налага да бъда в сиропиталището, и аз бързо установих, че колкото по-усърдно се трудя, толкова повече ми позволяват да стоя в класната стая. Часовете в училище се удължиха допълнително, когато на единайсет години се преборих да ме вземат в девическата класическа гимназия към Англиканската църква в Мелбърн, където от ранна сутрин до късно вечерта имаше колкото щеш извънкласни занимания, така че „Света Хилда“ се превърна в място, където само нощувах и закусвах.

Докато учех в класическата гимназия, се запалих по рисуването, благодарение на което прекарвах дълги часове в така нареченото ателие — там никой не ме наглеждаше и поучаваше — тренирах и тенис, където единствено с къртовски труд и прилежност успях да си спечеля място във втория отбор на училището, а заради това ми позволиха да тренирам и вечерно време, докато се мръкне. Ходех и на крикет, за който нямах никаква дарба, та ме слагаха да броя точките — така не се и помръдвах от мястото си, докато не запратеха и последната топка, затова пък всяка събота се мятах с останалите на автобуса и отивахме на среща с отбора на някое друго училище. Бях сред малкото деца, които предпочитаха да играят на чужд, а не на собствен терен.

На шестнайсет години преминах в последния гимназиален клас и започнах да се трудя още по-усърдно — обясниха на госпожица Бенсън, че вероятно ще спечеля стипендия за Университета в Мелбърн, нещо, което не се случваше всеки ден на възпитаник на сиропиталище „Света Хилда“.