Джефри Арчър - Търговецът

Хиляда души вдигнаха чаши в чест на отварянето му. После се постараха да изядат и да изпият печалбата на дружеството от първата година. Чарли обаче дори не го забеляза: обикаляше щастлив от етаж на етаж, за да се убеди, че всичко е както го иска, и че основните доставчици са заобиколени с полагащото им се внимание.

По всички етажи празнуваха приятели, роднини, акционери, купувачи, продавачи, журналисти, зяпачи, хора, промъкнали се, без да са канени, и дори клиенти. В един часа Беки се почувства толкова уморена, че реши да потърси мъжа си с надеждата той да се съгласи да се приберат. На щанда за кухненски мебели се натъкна на сина си, който оглеждаше хладилник, прекалено голям за стаята му в общежитието на колежа „Тринити“. Даниъл каза на майка си, че преди около половин час е видял как Чарли излиза от универсалния магазин.

— Излиза ли? — изненада се Беки. — Едва ли баща ти си е тръгнал без мен.

Слезе с асансьора на партера и забърза към главния вход. Портиерът й изкозирува и отвори тежките двойни врати към Челси Терас.

— Случайно да сте виждали сър Чарлс? — попита го Беки.

— Да, милейди — кимна мъжът към отсрещния тротоар.

Беки погледна натам и що да види: Чарли седи с някакъв старец на своята пейка. Двамата бяха погълнати от оживен разговор и току поглеждаха към универсален магазин „Тръмпър“. Старецът посочи нещо, привлякло вниманието му, и Чарли се усмихна. Беки прекоси бързо улицата, ала подполковникът застана мирно доста преди тя да е отишла при тях.

— Много се радвам, скъпа — рече той и се наведе да я целуне по бузата. — Жалко само, че Елизабет не доживя да види магазина.

— Мен ако питате, ни изнудват — тросна се Чарли. — Крайно време е да гласуваме.

Беки огледа насъбралите се около заседателната маса — кого ли щяха да подкрепят? Управителният съвет работеше в пълен състав вече три месеца, откакто универсален магазин „Тръмпър“ бе отворил врати, това обаче бе първият важен въпрос, по който се бяха появили истински разногласия.

Седнал на челно място, Чарли изглеждаше необичайно раздразнителен, понеже очевидно нямаше да стане неговото. Отдясно беше секретарката Джесика Алън. Тя нямаше право на глас, но присъстваше, за да вписва надлежно всичко в протокола. Артър Селуин, който навремето беше работил с Чарли в Министерството на хранителната промишленост, беше напуснал държавната служба, за да замести като изпълнителен директор наскоро пенсиониралия се Том Арнолд.

Селуин непрекъснато доказваше, че правилно са се спрели на него, работеше прозорливо и дръзновено и същевременно изпълняваше ролята на идеален буфер на председателя на управителния съвет, понеже, стига да бе възможно, знаеше как да предотвратява сблъсъците.

Младият икономически директор на акционерното дружество Тим Нюман бе общителен и дружелюбен и почти винаги подкрепяше Чарли, макар че не се страхуваше да изкаже и противоположно на неговото становище, ако бе убеден, че финансите на фирмата ще пострадат. Финансовият директор Пол Мерик не беше нито общителен, нито дружелюбен и с повод и без повод показваше пределно ясно, че най-важни за него винаги ще бъдат банка „Чайлд“ и нейните вложения. Колкото до Дафни, тя рядко гласуваше според очакванията и със сигурност не минаваше за човек на Чарли, а и на когото и да било. Господин Бейвърсток, тих възрастен адвокат, който представляваше дяла от десет на сто от акциите на дружеството, собственост на банка „Хамброс“, рядко взимаше думата, но стореше ли го, всички, дори Дафни, го слушаха.

Нед Денинг и Боб Мейкинс, и двамата работили близо трийсет години при Чарли, рядко се обявяваха срещу желанията на председателя, докато Саймън Матюс често проявяваше изблици на независимост, с което само потвърждаваше първоначалното високо мнение на Беки за него.

— Последното, което ни трябва в момента, е стачка — отсече Мерик. — Тъкмо си стъпихме на краката.

— Но исканията на профсъюзите са направо възмутителни — възрази Тим Нюман. — Повишение на заплатите от десет шилинга, четирийсет и четири часова работна седмица, и то точно когато се канят да въведат задължителното заплащане на извънредния труд… повтарям, исканията са възмутителни.

— Повечето други универсални магазини вече са ги приели — вметна Мерик, след като погледна статията във вестник „Файненшъл Таймс“ пред себе си.

— Това ще бъде непосилно бреме за нас — намеси се отново Нюман. — Длъжен съм да предупредя управителния съвет, че така разходите ни за заплати през тази година ще скочат с цели двайсет хиляди лири стерлинги, и то без да включваме заплащането на извънредния труд. В крайна сметка ще пострада само една група хора — нашите акционери.