Джефри Арчър - Търговецът

Баркър не успя да прикрие разочарованието си — остави бележника върху масата и погледна така, сякаш — аха — и ще възрази.

Епископът се изправи и ми кимна.

— Наистина съжалявам, че сте имали такива неприятности, лейди Тръмпър.

Аз също станах и го изпратих до изхода, отвън отново го причакваха журналисти. Те замълчаха и зачакаха свещеникът да изрече някое откровение, а на мен ми се стори, че той се забавлява искрено.

— Оригиналът ли е, епископе? — провикна се един от репортерите в навалицата.

Монсеньор Гишо се усмихна благо.

— Наистина е изображение на Божията майка, но този образец тук е само копие, при това не особено добро.

С тези думи се качи на автомобила и си тръгна.

— Какво облекчение! — въздъхнах аз, след като колата се скри от погледите ни.

Обърнах се и затърсих с очи Чарли, него обаче го нямаше никъде. Завтекох се към кабинета и заварих мъжа си, стиснал картината в ръце. Затворих вратата — исках да сме сами.

— Какво облекчение — повторих. — Сега животът може да се върне в обичайното си русло.

— Знаеш, разбира се, че това наистина е картина на Бронзино — рече Чарли и ме погледна право в лицето.

— Я не ставай за смях — отвърнах аз. — Епископът…

— Не го ли видя как я държеше? — възкликна Чарли. — Човек не държи така фалшификат. Освен това го гледах в очите точно когато се двоумеше какво решение да вземе.

— Какво решение да вземе ли?

— Да. Дали в замяна на любимата си Богородица да ни съсипе живота.

— Значи, без дори да подозираме, сме притежавали шедьовър?

— Явно да. Но и досега недоумявам кой е изнесъл картината от църквата.

— Едва ли е Гай…

— Защо да не е той? Гай би оценил платното по-добре, отколкото Томи.

— Но как е разбрал къде е картината и колко всъщност струва?

— Може би от архива на полка или от случаен разговор с Дафни, която го е насочила.

— Това пак не обяснява как е разбрал, че става дума за оригинал.

— Така си е — съгласи се Чарли. — Дори подозирам, че изобщо не го е разбрал, просто е решил, че картината му дава още една възможност да ме опозори. Виж, госпожа Трентам е разполагала с доста години, през които…

— Божичко, но какво общо има с всичко това Кити?

— Госпожа Трентам просто я е използвала, за да ни заложи капан.

— Тази жена очевидно е готова на всичко, само и само да ни унищожи.

— Опасявам се, че да. Едно е сигурно: няма да остане особено доволна, когато разбере, че хитрият й план е бил осуетен.

Свлякох се на фотьойла до съпруга си.

— И какво ще правим сега?

Чарли продължаваше да стиска малкото платно така, сякаш се страхуваше да не би някой да му го грабне от ръцете.

— Можем да направим само едно.

Вечерта отидохме с колата у архиепископа. Спрях при задния вход, откъдето минаваха доставчиците.

— Много уместно — отбеляза Чарли и почука тихо на старата дъбова врата.

Отвори ни свещеник, който, без да казва и дума, ни отведе при архиепископа — заварихме го заедно с епископа на Реймс — пийваха вино.

— Сър Чарлс и лейди Тръмпър — оповести напевно свещеникът.

— Добре дошли, чада мои — поздрави архиепископът и дойде да ни посрещне. — Какво неочаквано удоволствие — допълни той, след като Чарли целуна пръстена му. — Но какво ви води в моя дом?

— Носим на епископа дребен подарък — обясних аз и му връчих малкия пакет.

Епископът се усмихна точно както се бе усмихнал, когато бе оповестил, че картината е копие. Отвори пакета бавно, досущ дете, получило подарък, въпреки че няма рожден ден. Подържа малко шедьовъра, сетне го подаде на архиепископа — да го види и той.

— Наистина великолепно! — възкликна той, след като разглежда дълго картината и я върна на своя гост. — Но къде ще я сложиш?

— Където й е мястото — над разпятието в църква „Свети Августин“ — отвърна другият мъж. — Нищо чудно след време някой, който разбира повече от тези неща, да заяви, че картината е оригинал.

Той вдигна очи и върху лицето му грейна усмивка, твърде лукава за високопоставен божи служител.

— Защо не останете със съпруга си да вечеряте с нас — обърна се към мен архиепископът.

Благодарих му за любезната покана и изпелтечих нещо от рода, че имаме друга уговорка, след което се сбогувахме и излязохме тихо пак от задната врата, откъдето бяхме дошли.

Докато тя се затваряше, чух как епископът казва:

— Е, Пиер, спечели облога!

— Двайсет хиляди лири стерлинги ли! — ахна Беки и спря пред магазина на Челси Терас номер сто четирийсет и едно. — Сериозно?