Джефри Арчър - Търговецът

На другия ден Ултън даде интервю пред Би Би Си и призова страната да намери момичета, които да работят по фермите. През първите двайсет и четири часа молби подадоха петстотин млади жени и до два месеца и половина Ултън осигури петте хиляди момичета, поискани от Чарли, който обаче не започна да отпраща желаещите, докато броят на записалите се доброволки не достигна седем хиляди — това вече накара председателят на Националния съюз на земеделците да грейне в усмивка.

Колкото до вноса на хранителни продукти Чарли посъветва Ултън да замени картофите, които все не достигаха, с ориз.

— Но откъде ще го купим този ориз? — завайка се министърът. — Пътуването до Китай и Далечния изток е твърде опасно.

— Знам, знам — увери го Чарли. — В Египет познавам доставчик, който всеки месец е в състояние да ни осигури един милион тона.

— Можем ли да разчитаме на него?

— Разбира се, че не. Но брат му и досега работи в Ийст Енд, ако го изселим за някой и друг месец, все ще се споразумея със семейството му.

— Ако пресата надуши какво сме намислили, жив ще ме одере.

— От мен няма да научи, господин министре.

На другия ден Ели Халил се озова в затвора „Брикстън“, а Чарли замина със самолет за Египет, за да сключи с брат му сделка за един милион тона ориз месечно, всъщност заделени за италианците.

Споразумя се с египтянина половината доставки да се плащат в лири стерлинги, а другата половина — в пиастри, а също, ако доставките пристигат навреме, в Кайро да не се появяват никакви документи за тях. Чарли заплаши Насим Халил, че ако не изпълни това условие, египетските власти ще научат всичко за сделката.

— Справедливо е, Чарли, но ти всъщност винаги си бил много точен. А брат ми Ели? — попита египтянинът.

— В края на войната ще го освободим, но само ако оризът пристига навреме.

— Чудесно — съгласи се Насим. — Някоя и друга годинка зад решетките ще му дойде добре. Така де, Ели е от малцината членове на семейството, които още не са били задържани по волята на Негово Величество.

Чарли се стараеше да прекарва поне два-три часа седмично с Том Арнолд, за да не губи връзка с Челси Терас. Волю-неволю Том бе принуден да докладва, че фирма „Тръмпър“ постоянно е на загуба и той е трябвало да затвори пет от магазините, а други четири да закове с дъски — това натъжи Чарли, защото съвсем наскоро Сид Рексол му беше писал, че е готов да му продаде всички магазини на задругата, както и разрушената при бомбардировките пивница на ъгъла, и то за шест хиляди лири стерлинги общо, сума, която според Рексол самият Чарли му е предлагал навремето. Както кръчмарят напомняше във второ писмо до Арнолд, единственото, което Чарли трябвало да стори, било да подпише чека.

Чарли прочете договора, приложен от Рексол, и каза:

— Давах му тези пари много преди да избухне войната. Върни му книжата. Сигурен съм, че догодина по това време той ще предлага същите магазини най-много за четири хиляди лири стерлинги. Но гледай да не го дразниш, Том.

— Няма да е лесно — отвърна изпълнителният директор. — Откакто „Мускетарят“ бе разрушен от бомба, Сид отиде да живее в Чешир. Отворил е кръчма в някакво селце на име Хатъртън.

Наложи се Чарли да се раздели с Том и да замине за Саутхамптън — беше пристигнала първата пратка ориз от Халил. Момичетата бяха отишли с камионите да натоварят чувалите, но директорът на пристанището отказвал да освободи стоката, понеже не му били представени нужните документи. На Чарли изобщо не му се биеше толкова път и той не смяташе да го прави всеки месец.

Когато пристигна на пристанището, установи, че профсъюзите не създават никакви спънки и са готови веднага да разтоварят от кораба цялата стока, а момичетата само чакат камионите да бъдат натоварени, за да потеглят.

Докато се черпеха с бира в местната пивница, Алф Редуд, водачът на докерите, предупреди Чарли, че председателят на управителния съвет на пристанището господин Симкинс е голям сухар и държи законът да се спазва до последната буква.

— Виж ти! — възкликна Чарли. — Тогава и аз ще спазвам буквите.

Плати сметката и отиде в сградата на управлението, където поиска да се срещне с господин Симкинс.

— Зает е — отсече секретарката, която дори не си направи труда да го погледне — лакираше си ноктите.

Чарли я подмина като хала и влезе в кабинета на Симкинс, където завари слаб плешивеещ мъж — седеше зад огромното писалище и тъкмо си топваше парчето сухар в чая.