Джефри Арчър - Търговецът

Някои от хората в бомбоубежището държаха в ръце невръстни деца, други се опитваха да подремнат. Двама от редовните клиенти се бяха разположили в ъгъла и си продължаваха партията шах, сякаш не се е случило нищо. В средата на подземието, където имаше повечко място, две момичета разучаваха нов танц, други просто спяха.

Всички чуваха как бомбите се сипят над тях. Беки и Чарли бяха сигурни, че една е паднала съвсем наблизо.

— Може би върху пивницата на Сид Рексол? — попита той и се помъчи да скрие усмивката. — Тъкмо ще се научи да не се лакоми толкова.

Накрая сирената засвири отбой и те излязоха навън, където вечерният въздух бе изпълнен с прахоляк и сажди.

— Оказа се прав за кръчмата на Сид Рексол — рече Беки и погледна към пресечката, Чарли обаче бе приковал очи другаде.

Жена му също се извърна натам. Една от бомбите беше паднала точно в средата на магазина за плодове и зеленчуци.

— Ах, негодниците му с негодници! — възкликна Чарли. — Този път вече прекалиха. Записвам се доброволец.

— И какво ще постигнеш с това?

— Нямам представа. Но поне ще знам, че участвам във войната, вместо да стоя със скръстени ръце и да я наблюдавам отстрани.

— А магазините? Кой ще движи нещата в тях?

— Докато ме няма, ще ги поеме Арнолд.

— Ами Даниъл, ами аз? И за нас ли ще се грижи Том? — подвикна Беки.

Чарли помълча — обмисляше молбата на жена си.

— Даниъл е достатъчно голям, сам ще се грижи за себе си, а ти ще бъдеш много заета, все пак трябва да спасим „Тръмпър“. Затова, Беки, не ме моли повече, вече съм решил.

От този миг нататък, каквото и да говореше и да правеше, тя не бе в състояние да го разубеди. За нейна изненада Кралският стрелкови полк на драго сърце прие обратно в редиците си стария сержант и веднага го изпрати на обучение в лагер край Кардиф.

Под тревожния поглед на Том Арнолд Чарли целуна жена си, прегърна сина си, ръкува се с изпълнителния директор на своята фирма и им махна за довиждане.

Почувства се едва ли не грохнал старец, докато пътуваше с влака за Кардиф, заобиколен от разпалени младежи с грейнали лица, които надали бяха много по-големи от Даниъл и упорито му говореха на „вие“. На гарата ги чакаше очукан камион, който ги закара по живо, по здраво в казармата.

— Радвам се, че отново си при нас, Тръмпър — рече някой, когато след близо двайсет години Чарли отново излезе на плаца.

— Стан Ръсел! Божичко, ти ли сега си ротен? А беше младши ефрейтор, когато…

— Аз съм, аз съм — потвърди Стан, сетне тихо му каза: — Ще имам грижата да ти спестя някои неща, мой човек.

— А, не го прави, Стан. Не бива да ми се спестява нищо — възропта Чарли и се хвана с две ръце за корема.

Макар че от командването се отнасяха към него по-благосклонно, отколкото към новобранците, през първата седмица на обучението той си даде сметка колко малко се е движил през последните двайсет години. Когато огладня, бързо установи, че онова, което предлагаха във войската, трудно може да се опише като вкусно. Чарли съвсем се ядоса на хер Хитлер, когато му се наложи всяка нощ да спи на войнишко легло с изтърбушена пружина и тъничък сламеник.

В края на втората седмица му предложиха да остане инструктор в Кардиф — ако приемел, веднага щели да го повишат в чин капитан.

— Да не би да очаквате швабите в Кардиф? — подсмихна се Чарли. — Нямах представа, че си падат по ръгбито.

Отговорът му бе предаден дума по дума на командващия, който се разпореди Чарли да продължи обучението наравно с всички останали. В края на втория месец вече му дадоха взвод, който да подготви. От този миг нататък той не допусна неговите хора да загубят нито едно състезание, било то по стрелба или по бокс, и през последния месец „Хрътките на Тръмпър“ се превърнаха в пример за подражание на целия батальон.

До края на обучението оставаха само десетина дни, когато Стан Ръсел съобщи на Чарли, че батальонът заминавал за Африка, където щял да се присъедини към частите на Уейвъл 52 52 Арчибалд Уейвъл (1883 — 1950), английски маршал, през Втората световна война главнокомандващ войските на Великобритания в Близкия изток, а по-късно и в Югоизточна Азия. — Б.пр. в пустинята. Чарли се зарадва много на новината — отдавна се възхищаваше на поета пълководец.

Почти през цялата последна седмица сержант Тръмпър не правеше друго, освен да помага на момчетата да пишат писма на близките и приятелките си. Самият той смяташе да вземе писалката едва в последния момент. Волю-неволю си призна пред Стан, че е готов да влезе единствено в словесна битка с германците.