Джефри Арчър - Търговецът

Върху лицето на господин Шуберт грейна усмивка.

— Добре ви учат в Ийст Енд, господин Тръмпър.

— Там ваши сънародници — дал бог, непрекъснато ни дишат във врата — усмихна се и Чарли. — Не забравяйте, че сред тях беше и моят тъст.

Бен Шуберт се изправи и прегърна новия си шеф.

Чарли не бе предвидил едно: колко много бежанци евреи ще започнат да идват в бижутерия „Тръмпър“, за да търгуват с господин Шуберт. Вече не му се налагаше да се притеснява за бижутерския магазин.

Някъде след седмица Том Арнолд нахълта, без да чука, в кабинета на председателя на управителния съвет. Чарли веднага видя, че изпълнителният директор е много развълнуван, и попита:

— Какво се е случило, Том?

— Кражба.

— Къде?

— Номер сто трийсет и три — дамското облекло.

— Какво са взели?

— Една пола и два чифта обувки.

— Постъпи както го изисква правилникът. Първото, което трябва да направиш, е да се обадиш в полицията.

— Не е толкова просто.

— И какво му е сложното? Кражбата си е кражба.

— Да де, но жената твърди, че…

— Че майка й е на деветдесет години и умира от рак, да не говорим пък, че всичките й деца са сакати.

— Не, твърди, че ти е сестра.

Чарли се облегна на стола, помълча и въздъхна тежко.

— Какво направихте?

— Засега нищо. Казах на управителя да задържи жената, докато поговоря с теб.

— Идвам веднага.

Стана иззад писалището и тръгна към вратата.

И двамата не си размениха и дума, докато не отидоха на номер сто трийсет и три, където притесненият управител ги чакаше на входа.

— Извинявайте, господин председателю — бяха първите думи на Джим Грей.

— Няма за какво да се извиняваш, Джим — отвърна Чарли, докато вървеше към кабинета на управителя, където завариха Кити да седи на масата с кутийка пудра в ръка и да се гледа в огледалцето — дали червилото й не се е размазало.

Щом видя брат си, тя щракна кутийката и я пусна в дамската си чанта. На масата пред нея бяха оставени два чифта модни кожени обувки и плисирана яркочервена пола. Кити очевидно си падаше само по най-доброто — бе взела от най-скъпата стока. Усмихна се на Чарли. Червилото не й помогна особено.

— Ето, най-големият шеф вече е тук, сега ще видиш коя съм аз — изгледа тя на кръв Джим Грей.

— Ти си крадла — подвикна брат й. — Ето каква си.

— Я не се занасяй, Чарли! Бълха те ухапала — отговори жената без следа от угризения.

— Това няма никакво значение, Кити. Ако…

— Ако ме пратиш в участъка, репортерите ще има да потриват ръце. Не можеш да си позволиш да ме задържат под стража, знаеш го не по-зле от мен.

— Този път вероятно няма да те предам на полицията — потвърди Чарли, — но от мен да го знаеш, прощавам ти за последен път. — Той се обърна към управителя и добави: — Ако тази жена се опита още веднъж да изнесе нещо, без да го е платила, не ме търси, обади се направо в полицията, нека я арестуват. Ясен ли бях, господин Грей?

— Да, шефе.

— Да, шефе, не, шефе. Какво се дуеш като пуяк бе! Не се притеснявай, Чарли, няма да те безпокоя повече.

Брат й явно не й повярва.

— Другата седмица заминавам за Канада. Както личи, поне един човек от семейството наистина се вълнува от мен.

Чарли понечи да възрази, но Кити грабна полата и обувките, пъхна ги в торбата и профуча като хала покрай тримата мъже.

— Един момент — опита се да я спре Том Арнолд.

— Я си гледай работата — озъби му се през рамо Кити и излезе от магазина.

Том се извърна към председателя на управителния съвет, който продължаваше да стои като попарен и да гледа как сестра му изскача на улицата, без дори да се обърне.

— Не се притеснявай, Том. Няма да се разорим.

На трийсети септември 1938 година министър-председателят се завърна от Мюнхен, където бе преговарял с канцлера на Германия. Чарли не бе особено убеден от мирния договор, който Чембърлейн развяваше пред фотообективите: след разказа на Бен Шуберт, който все пак бе очевидец на ставащото в Третия райх, той беше сигурен, че войната с Германия е неизбежна. В Парламента обсъждаха дали да не въведат всеобща мобилизация за мъжете над двайсет години. На Чарли не му се и мислеше, че може да загуби сина си в поредната война с Германия — Даниъл бе последна година в „Сейнт Пол“ и се канеше да кандидатства в университета. Страховете му станаха още по-големи, когато след няколко седмици момчето получи стипендия за колежа „Тринити“ в Кеймбридж.

На първи септември 1939 година Хитлер нахлу в Полша и Чарли си даде сметка, че разказите на Бен Шуберт изобщо не са преувеличени. Два дни по-късно Великобритания се включи във войната.