Джефри Арчър - Търговецът

— Много си припрян, Чарли. Защо вечно гониш срокове?

— Защото това ме зарежда със сили.

— Да де, но Беки ще бъде не по-малко възхитена от теб, ако приключиш една година по-късно.

— Няма да е същото — възразих аз. — Просто трябва да работя повечко.

— В денонощието има само двайсет и четири часа — напомни ми Дафни. — Дори за теб.

— Е, поне за това нямам никаква вина.

Тя се засмя.

— А Беки напредва ли с доктората за Луини?

— Написа го. Остава й да провери окончателната чернова от трийсет хиляди думи, пак е по-напред от мен. Но покрай тази стачка, покрай новите магазини, които купих, да не говорим пък за госпожа Трентам, дори не ми остава време да заведа Даниъл на мач на „Уест Хам“.

Сложих покупките в голяма кесия от амбалажна хартия.

— А Беки разбра ли какво си намислил? — попита ме Дафни, докато ми подаваше банкнота от десет шилинга.

— Не, гледам да не отсъствам дълго, освен ако тя не се е забавила в „Сотби“ или не описва някоя голяма сбирка. Още не е забелязала, че ставам в четири и половина — именно тогава работя най-усърдно.

Подадох й плика с покупките и рестото от седем шилинга и десет пенса.

— И ти не си поплюваш — отбеляза жената. — Между другото, още не съм посветила Пърси в малката ни тайна, но изгарям от нетърпение да видя изражението върху лицата им, когато…

— Шшшт, на никого нито дума.

Случва се дълго да се стремиш към нещо и после да го получиш точно когато най-малко очакваш.

Онази сутрин обслужвах клиентите в магазина на номер сто четирийсет и седем. Боб Мейкинс винаги се дразнеше, ако запретнех ръкави, но наистина ми беше приятно да си бъбря със старите клиенти, а напоследък единствено от тях можех да науча някоя и друга клюка, а също да разбера какво мислят за останалите магазини. Въпреки това трябва да си призная, че когато дойде редът на господин Фодъргил, опашката се бе проточила чак до бакалията, която, както знаех, Боб още смяташе за конкуренция.

— Добро утро — поздравих аз Фодъргил. — Какво да бъде днес, драги ми господине? Имаме много хубави…

— Дали е възможно да поговорим насаме, господин Тръмпър?

Бях толкова изненадан, че не отговорих веднага. Знаех, че госпожа Трентам разполага с още девет дни, за да изпълни договора, и не очаквах дотогава да науча някакви новини. Така де, сигурно и тя си имаше своите Хадлоу и Краудър, които да й движат книжата.

— Опасявам се, че единственото място, където можем да разговаряме, е складът — предупредих аз Фодъргил. Свалих зелената престилка, оправих ръкавите на ризата и си облякох сакото. — В жилището горе се е нанесъл управителят — обясних и поведох собственика на галерията към дъното на помещението.

Поканих го да седне на преобърната щайга от портокали и придърпах втора. Разположихме се един срещу друг, точно като шахматисти. Мина ми през ума, че ще обсъждам в доста странна обстановка най-важната сделка в живота си. Опитах се да запазя спокойствие.

— Ще говоря без недомлъвки — подхвана Фодъргил. — От няколко седмици не съм се виждал с госпожа Трентам, а напоследък тя отказва дори да разговаря с мен по телефона. И не само това — от „Савил“ ми дадоха да разбера, че не им е наредено да приключат от нейно име сделката. Дори подметнаха, че доколкото схванали, госпожата вече не проявявала интерес към помещението.

— Въпреки това си прибрахте капарото от хиляда и двеста лири стерлинги — напомних му аз и сподавих усмивката.

— Не го отричам — потвърди мъжът. — Но оттогава съм се заел с други неща, а и общата стачка…

— Съгласен съм, времената са тежки — рекох му аз.

Усетих как по дланите ми избива пот.

— Да де, но вие никога не сте криели желанието си да станете собственик на галерията.

— Вярно е, ала след търга купих с парите, които бях заделил за нея, няколко други магазина.

— Знам, господин Тръмпър. Сега обаче съм склонен да се споразумеем за далеч по-разумна цена…

— Както безспорно помните, бях готов да броя три хиляди и петстотин лири стерлинги.

— Стига да не ме лъже паметта, последната сума, която посочихте, беше девет хиляди лири.

— Тактика, господин Фодъргил, най-обикновена тактика. Както със сигурност схващате, и през ум не ми е минавало да давам девет хиляди.

— Но жена ви посочи при наддаването сума от пет хиляди и петстотин лири, дори и да забравим, че след това заяви как е готова да даде единайсет хиляди.

— Не мога да го отрека — потвърдих аз. — Но тъй като сте ерген, господин Фодъргил, вероятно не знаете, че ние в Ийст Енд гледаме на съпругите като на източник единствено на неприятности и разправии.