Джефри Арчър - Търговецът

— Готов съм да продам галерията за седем хиляди — натърти човекът. — Но само на вас.

— Ще я продадете и за пет хиляди — възразих аз, — стига някой изобщо да прояви интерес.

— И дума да не става! — отсече господин Фодъргил.

— След девет дни ще бъдете на друго мнение, но нека ви кажа какво ще направя — допълних аз и се надвесих толкова много напред, че още малко, и да падна от щайгата. — Ще зачета думата, дадена от жена ми, и ще ви броя пет хиляди и петстотин лири стерлинги, които, да ви призная, бяха и таванът, определен ни от управителния съвет, но само при условие, че до полунощ подготвите всички документи и ми ги донесете да ги разпиша. — Фодъргил отвори уста да се възмути. — Това, разбира се, не би трябвало да ви затрудни — допълних, докато той не е възроптал. — Договорът е върху писалището ви от осемдесет и един дни. Единственото, което остава да сторите, е да смените името и да смъкнете цифрата. А сега ще извинявате, господин Фодъргил, но трябва да се връщам при клиентите.

— Никой досега не се е държал така грубиянски с мен — оповести мъжът и скочи разгневен.

Обърна се и излезе, оставяйки ме сам в склада.

— Аз пък никога не съм твърдял, че не съм грубиян — казах на преобърнатата щайга.

След като прочетох на Даниъл още една глава от „През лупата“ 46 46 Детска книжка от Луис Карол. — Б.пр. и го изчаках да заспи, слязох долу, за да вечеряме с Беки. Докато тя ми сипваше от супата, й разказах най-подробно какво сме разговаряли с Фодъргил.

— Жалко! — беше първата й реакция. — По-добре да беше дошъл при мен. Сега вече никога няма да притежаваме галерията на номер едно…

Продължи да се тюхка и докато си лягаше. Угасих газеника върху нощното шкафче и си помислих, че Беки може би е права. Тъкмо бях започнал да се унасям, когато чух, че долу на входната врата се звъни.

— Минава единайсет и половина — рече сънено Беки. — Кой ли е по това време?

— Човек, който знае какво е краен срок — предположих аз и отново запалих осветлението.

Станах, заметнах се с халата и слязох да отворя.

— Заповядайте, влезте в кабинета, нощна птицо — казах аз, след като поканих господин Фодъргил вътре в къщата.

— Благодаря, Чарлс — отвърна той.

И аз не знам как се сдържах да не се разсмея, докато махах от писалището „Математика. Част втора“, за да бръкна в чекмеджето с чековете на акционерното дружество.

— Ако не ме лъже паметта, пет хиляди и петстотин лири стерлинги, нали така? — попитах, после отвих капачката на писалката и погледнах часовника върху полицата над камината.

В единайсет часа и трийсет и седем минути вечерта се разплатих окончателно с господин Фодъргил за галерията на Челси Терас номер едно.

Скрепихме сделката с ръкостискане и изпратих бившия галерист. Когато се качих отново горе в спалнята, за своя изненада видях, че Беки седи на писалището.

— Какво правиш? — попитах я.

— Пиша предизвестието, че напускам „Сотби“.

Докато чакахме след месец Беки да поеме като управител галерията на номер едно, Том Арнолд се запретна да я ремонтира основно. Даваше си сметка, че се надявам новата ни придобивка бързо да се превърне във флагман на цялата империя „Тръмпър“, въпреки че за ужас на Хадлоу цените вече наистина наближаваха тези на боен кораб.

В петък, шестнайсети юли 1926 година, Беки напусна „Сотби“. В седем часа на другата заран се нагърби с отговорността да продължи ремонта на галерията, та да освободи Том и той да се върне към обичайните си задължения. Веднага реши да превърне сутерена в хранилище — галерията щеше да остане на партерния етаж, а залата за търгове — на първия.

Беки и специалистите й щяха да се настанят на втория и третия етаж, а последният етаж, където преди се бе намирало жилището на господин Фодъргил, щеше да бъде преобзаведено така, че там да се помещава администрацията на акционерното дружество. Една от залите бе превърната в чудесна заседателна зала, където да се провеждат съвещанията на управителния съвет.

На седемнайсети октомври 1926 година той се събра за пръв път в пълен състав на Челси Терас номер едно.

Само три месеца след като напусна „Сотби“, Беки вече бе „отмъкнала“ за екипа си общо седем души от общо единайсет, които работеха там, и още четирима от „Бонам“ и „Филипс“. На следващото заседание на управителния съвет ни предупреди, че й трябват три години, за да изплати дълговете, натрупани покрай покупката и ремонта на галерията, и вероятно още три, докато бъде сигурна, че е в състояние да внесе своя принос в увеличаване печалбите на дружеството.