Джефри Арчър - Търговецът

— Бих искала да разговарям със старши съдружника — поясни госпожа Трентам.

— Тогава ще се наложи да отидете в чакалнята — рече й младокът.

Госпожа Трентам почака доста, докато господин Асгарт се освободи.

Старши съдружникът, възрастен мъж, който, ако се съди по облеклото, приличаше по-скоро на адвокат от Линкълнс Ин Фийлдс 45 45 Едно от четирите адвокатски сдружения в Лондон. — Б.пр. , отколкото от Виктория стрийт в Мелбърн, изслуша мълком тъжния й разказ и прие да се нагърби с уреждането на делата на Гай Трентам. Обеща и веднага да помоли за разрешение тленните останки на младежа да бъдат прекарани в Англия.

През седмицата, преди синът й да умре, госпожа Трентам ходеше всеки ден при него в болницата. Макар че почти не разговаряха, тя все пак научи нещо, което трябваше да уреди, преди да поеме обратно към Англия.

В сряда следобед отново посети адвокатската кантора „Асгарт, Дженкинс и сие“, за да се посъветва със старши съдружника какво може да се направи по въпроса. Възрастният адвокат я покани да седне и изслуша внимателно откровенията й. От време на време си записваше нещо в бележника. Мълча дълго, след като госпожа Трентам завърши разказа си.

— Ако не искате да се разбере, ще се наложи смяна на името — посъветва я той.

— Трябва да сме сигурни и че в бъдеще няма да се разчуе кой е бащата — настоя госпожа Трентам.

Възрастният адвокат сбърчи чело.

— За това се иска да се доверите изцяло на… — Той погледна името, което си беше записал. — На госпожица Бенсън.

— Платете й колкото трябва, само и само да мълчи — рече клиентката. — Банка „Кутс“ в Лондон ще се заеме с финансовите подробности.

Старши съдружникът кимна и макар че през следващите четири дни му се наложи да работи едва ли не до полунощ, той успя да подготви книжата, необходими, за да се изпълнят исканията на клиентката броени часове преди госпожа Трентам да замине за Лондон.

В шест часа и три минути сутринта на двайсет и трети април 1927 година дежурният лекар удостовери, че Гай Трентам е издъхнал, и на другия ден, придружавана от ковчега на сина си, госпожа Трентам пое скръбното си пътуване към Англия. Все пак бе доволна, че на континента само двама души знаят колкото нея: възрастен господин, който само след няколко месеца щеше да излезе в пенсия, и жена, която от тук нататък щеше да живее така, както допреди няколко дни не бе и мечтала.

Преди да отплава, госпожа Трентам прати на мъжа си телеграма, съдържаща възможно най-малко сведения, и пое към Саутхамптън безмълвно и анонимно, както бе и пристигнала. След като стъпи на английска земя, се прибра право на Честър Скуеър. Разказа на съпруга си най-подробно за трагедията и той от немай-къде склони на другия ден да пуснат в „Таймс“ некролог, който гласеше:

След дълго и мъчително боледуване капитан Гай Трентам почина трагично от туберкулоза. Погребението ще се състои във вторник, 8 юни 1927 г., в църква „Сейнт Мери“, Асхърст, графство Бъркшир.

Опелото бе отслужено от местния свещеник, който увери паството, че смъртта на Гай Трентам е злощастие за всички, които са го познавали.

Гай Трентам бе погребан в гроба, запазен за баща му. Майор Трентам и съпругата му, роднините и приятелите на семейството, енориашите и слугите си тръгнаха от гробището, свели глави.

През следващите няколко дни госпожа Трентам получи над сто съболезнователни писма, в едно-две от които се казваше, че ако не с друго, може да се утеши с мисълта, че има по-малък син, който да заеме мястото на Гай.

След ден снимката на по-големия брат върху нощното шкафче бе заменена с фотографията на Найджъл.

Двамата с Том Арнолд правехме обичайната за понеделник сутрин обиколка на магазините, когато той сподели с мен мнението си.

— Това няма да стане никога — отсякох аз.

— Вероятно сте прав, драги ми господине, но мнозина собственици на магазини са изпаднали в паника.

— Страхливци! — рекох аз. — Има близо един милион безработни, кой глупак ще рискува да вдига стачка!

— Дори да е така, задругата на собственици на магазини препоръчва на членовете си да заковат с дъски витрините.

— Сид Рексол ще препоръча същото и ако някой пекинез вдигне крак, за да се изпишка пред „Мускетарят“.

Върху устните на Том се мярна усмивка.

— Значи сте готов за схватка, господин Тръмпър?

— И още как! Този път ще подкрепям до дупка господин Чърчил. — Спрях, за да огледам витрината на магазина за шапки и шалове. — Колко души работят сега при нас?