Джефри Арчър - Търговецът

След осемдесет дни на душевни терзания, когато се чудеше дали да не отиде при мъжа си и дори при баща си, за да ги помоли да й дадат пари, госпожа Трентам накрая реши да пожертва хиляда и двестате лири стерлинги капаро и да се оттегли, за да ближе раните си. Другата възможност бе да признае на мъжа си какво точно се е случило онзи ден на Челси Терас номер едно.

Все пак имаше една награда за мъките й. Когато решеше да се отърве от откраднатата картина, вече нямаше да й се налага да се обръща към „Сотби“.

Месеците минаваха, госпожа Трентам редовно получаваше писма първо от Сидни, сетне и от Мелбърн, в които синът й разказваше как напредва във фирмата. Често я молеше и за още пари. Обясняваше, че колкото повече фирмата се разраствала, толкова повече капитал му бил нужен, та да запази акционерния си дял. За четири години през Тихия океан към банка в Сидни отпътуваха общо шест хиляди лири стерлинги, за които на госпожа Трентам не й се досвидя — все пак, както личеше, Гай напредваше главоломно в новото поприще. Тя бе повече от сигурна, че веднъж да изобличи Чарлс Тръмпър като крадец и лъжец, синът й ще се върне в Англия напълно оправдан в очите на всички, дори на баща си.

После най-неочаквано, точно когато госпожа Трентам бе започнала да смята, че може би е време да осъществи следващия етап от плана си, от Мелбърн се получи телеграма. Адресът, откъдето беше изпратена, не остави на госпожа Трентам друг избор, освен да замине незабавно за далечния град.

Същата вечер, докато се хранеха, тя съобщи на Джералд, че възнамерява да отплава час по-скоро за Австралия, новината обаче беше посрещната с любезно безразличие. Това не я изненада: от деня, когато преди близо четири години мъжът й бе ходил в Министерството на войната, името на Гай рядко се чуваше от устата му. Всъщност и в имението в Асхърст, и на Честър Скуеър имаше само един знак, че първородният й син изобщо съществува: снимката му в парадна униформа върху нощното шкафче и Военният кръст, който Джералд бе разрешил да остане върху полицата над камината.

Поне според Джералд те имаха само едно дете — Найджъл.

Джералд Трентам знаеше прекрасно как жена му разказва на всичките им приятели, и нейни, и негови, че Гай е преуспял съдружник в могъща фирма за продажба на едър рогат добитък с представителства из цяла Австралия. Той обаче отдавна бе престанал да вярва в такива небивалици, а напоследък дори не ги слушаше. Не питаше и какво прави по-големият му син, когато в пощенската кутия на Честър Скуеър се получеше плик, адресиран с прекалено познатия почерк.

Следващият параход, който по разписание заминаваше за Австралия — „Оронт“, трябваше да отплава в понеделник от Саутхамптън. Госпожа Трентам прати на адрес в Мелбърн телеграма, с която съобщи кога, горе-долу, пристига.

Петседмичното пътуване през двата океана й се стори безкрайно, особено при положение че тя предпочиташе да стои главно в каютата: не изгаряше от желание да завързва случайни познанства с пътниците на кораба или още по-лошо, да срещне някого, когото вече познава. Капитанът няколко пъти я покани да вечеря на неговата маса, госпожа Трентам обаче отказа.

След като параходът пусна котва в Сидни, тя остана в града колкото да си почине една нощ и продължи нататък към Мелбърн. Щом пристигна на гарата на Спенсър стрийт, взе такси, което да я откара право в кралската болница „Виктория“, където дежурната сестра й обясни сухо, че на сина й му остава да живее най-много една седмица.

Разрешиха й веднага да го види и придружавана от полицай, госпожа Трентам влезе в изолатора. Застана до леглото и се вгледа невярващо в лицето, което й се стори едва ли не непознато. Косата на Гай бе толкова оредяла и побеляла, лицето му бе прорязано от такива дълбоки бръчки, та госпожа Трентам изпита чувството, че стои край смъртния одър на мъжа си.

Някакъв лекари обясни, че такова състояние се срещало често след прочитане на присъдата и човек разберял, че отсрочка няма да има. Тя стоя близо час в долния край на леглото и си тръгна, без да е намерила сили да каже и думица на сина си. Но не допусна и за миг лекарите и сестрите в болницата да се досетят какво всъщност изпитва.

Вечерта отседна в тиха странноприемница в покрайнините на Мелбърн. Преди да се затвори в стаята, помоли само за едно младия съдържател господин Синклер-Смит, също преселник от Англия.

На другата заран отиде в най-старата адвокатска кантора в Мелбърн — „Асгарт, Дженкинс и сие“. Някакъв младеж, който според нея се държеше твърде свойски, я попита „какъв й е проблемът“.