Кандис Бушнел - Лятото и градът

Вторачвам се в телефона. Чоли Хамънд ли? Той пък какво иска от мен?

Вадя нови монети. В обичайния случай цената за междуградски разговор от монетен автомат би била огромен проблем за мен, но точно сега по една случайност не страдам от липса на пари. По примера на Саманта продадох чисто новата си чанта „Шанел“ на приятния човечец от ретромагазина за двеста и петдесет долара. Бях наясно, че тази сума изобщо не покрива стойността й, но пък в „Браун“ чантата няма да ми трябва. Освен това ми стана приятно, когато се отървах от нея.

Багаж!

Пускам последователно няколко монети в отвора и набирам номера. Вдига приятен женски глас.

— Чоли там ли е? — питам и си казвам името.

Чоли автоматично се обажда.

— Малката ми! — възкликва, сякаш съм отдавна изгубената му внучка.

— Чоли! — възкликвам на свой ред.

— Видях ти името в „Поуст“ и ми се стори адски интригуващо — разлива се той. — Особено след като от седмици насам мисля за теб! Още откакто седях до теб на откриването у Бари Джесън.

Увесвам нос. Пак ли същото? Още един дърт коцкар, който иска да влезе в гащите ми?

— Непрекъснато си мислех за нашия особено забавен разговор. Беше адски остроумна.

— Така ли? — възкликвам, опитвайки се да си спомня какво толкова незабравимо съм казала.

— И тъй като никога не спирам да се оглеждам за нещо ново, реших, че няма да е зле да се опитаме да привлечем към „Ню ревю“ и младата аудитория. А кой по-добре да се справи с тази задача от една млада жена като теб?! В нещо като рубрика, ако искаш. Нещо като Ню Йорк през очите на едно наивно момиче.

— Не знам дали може да стане добре. Предвид начина, по който мина пиесата ми…

— Боже господи! — възкликва той. — Но нали точно в това е идеята! Ако беше пожънала феноменален успех, сега нямаше да говоря с теб! Защото цялата концепция зад тази нова рубрика е, че Кари Брадшоу никога не печели!

— Моля? — ахвам.

— Кари никога не печели. Тъкмо това е забавното, не мислиш ли? Именно това ще задвижи и рубриката й!

— Ами любовта? И в любовта ли не печели?

— Най-вече в любовта!

Поколебавам се и промърморвам:

— Това ми звучи като проклятие, Чоли.

Той се разсмива сърдечно и накрая отговаря:

— Нали знаеш какво казват? Проклятието за един е благословия за друг! Е, какво ще кажеш? Можем ли да се видим в офиса ми днес следобед в три?

— В Ню Йорк ли?

— Че къде другаде? — отбелязва през смях той.

„Урааа!“ — напявам си наум, докато се поклащам в първа класа на влака, пътуващ за големия град. Седалките са огромни и покрити с червено кадифе, а на всяка облегалка за глава има салфетка. Има дори и специално място, където можеш да затвориш куфара си. Далеч по-хубаво е от пътническа класа.

„Винаги пътувай в първа класа!“ — сякаш чувам гласа на Саманта в главата си.

„Но само ако можеш да си платиш сама!“ — приглася й Миранда.

Добре де, плащам си сама. Благодарение на Бърнард и прекрасния му подарък. И какво от това? Заслужила съм си го, нали?

Може би в крайна сметка не съм се провалила.

Нямам представа колко време ще остана в Ню Йорк, нито какво ще каже баща ми, когато му съобщя решението си. Но това ще го мисля по-късно. За момента единственото, което ме интересува, е един простичък факт — връщам се!

Вървя по пътеката, оглеждайки се за подходяща компания, до която да седна. Минавам покрай оплешивяващ мъж и дама, която плете. След това забелязвам красиво момиче с красива, буйна коса, което разглежда списание „Булки“.

Булки ли? Сигурно се шегува. Сядам на седалката до нея.

— О, здрасти! — усмихва се тя и бързо отмества чантата си. Усмихвам се. Тя е точно толкова сладка, колкото ми се стори и отгоре. Разкошна коса, наистина. — Радвам се, че точно вие седнахте до мен! — доверява ми на ухо. — Последния път, когато пътувах за Ню Йорк, до мен седна един крайно неприятен мъж! Побиваха ме тръпки от него! И можете ли да повярвате, че се опита да сложи ръка на коляното ми — в най-буквалния смисъл на думата! Наложи се три пъти да си сменям мястото.

— Ужасно — отбелязвам.

— Така си е — кокори очи тя.

— Ще се омъжвате, а? — усмихвам се и посочвам списанието.

— Е, не точно — изчервява се тя. — Така де, не сега. Но се надявам след около две години да се сгодя. Приятелят ми работи в Ню Йорк. На Уолстрийт. — Оправя елегантно косата си и допълва: — Между другото, казвам се Шарлот.

— Кари — подавам й ръка.

— Ами ти? Имаш ли си приятел?

Избухвам в истеричен смях.