Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Тъжна история — промърморвам, возейки се на ескалатора зад него. — Чудя се дали и тогава е миришело така, както мирише сега.

— Какво? — опитва се да надвика шумотевицата той.

— Нищо.

— Ще ми се да можех да живея в Ню Йорк от онова време — казва.

— А аз се радвам, че успях да поживея тук, макар и за кратко.

— Да, права си. Не мисля, че някога бих могъл да живея някъде другаде, освен в Ню Йорк — допълва, а думите му засилват отчаянието ми.

През цялата сутрин си говорим все неправилните неща — когато изобщо си говорим.

Аз усърдно се опитвам да повдигна темата за бъдещето, а Капоти усърдно се опитва да я избегне.

Оттук и урока по история за Пен Стейшън.

— Виж какво — започвам.

— Виж часовника! — кима към него той. — Да не изпуснеш влака си!

Ако не го познавах, бих си помислила, че се опитва да се отърве от мен.

— Беше забавно, нали? — осмелявам се да подхвърля, като се нареждам на опашката за билети.

— Да. Страхотно. — За момент изгубва самообладание и аз пак виждам в него малкото момче.

— Можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс…

— Разбира се — кима той. Но от начина, по който очите му се стрелкат встрани, разбирам, че това никога няма да стане. Дотогава ще си е намерил друго момиче. Но ако не заминавах, може би аз щях да бъда Единствената.

Все трябва да я открие някой ден, нали?

Купувам билета си. Капоти поема куфара ми, докато аз си взимам „Ню Йорк таймс“ и „Поуст“. Правя го, защото дълго време няма да мога да го правя. Откриваме ескалатора към моя перон. Докато слизаме, аз се изпълвам със заслепяваща празнота. Това е. Краят.

— Всички пътници да заемат местата си! — крещи кондукторът.

Вдигам единия си крак на стъпалата на влака и спирам. Де да можеше Капоти да се втурне към мен, да ме сграбчи за ръката и да ме дръпне към себе си! Де да можеше изведнъж токът да спре! Де да можеше нещо — каквото и да е! — да се случи, за да ми попречи да се кача на този проклет влак!

Поглеждам през рамо и виждам Капоти сред тълпата изпращачи.

Помахва ми.

Пътуването до Хартфорд трае три часа. През първия час съм същинско кълбо от отчаяние. Не мога да повярвам, че напуснах Ню Йорк. Не мога да повярвам, че напуснах Капоти. Дали някога пак ще го видя?

Не е честно! Не трябваше да става така! Капоти би трябвало да ми засвидетелства неугасващата си любов!

И внезапно си спомням един разговор със Саманта и Миранда.

— „Би трябвало“ е най-лошата дума в английския език! — казах. — Хората непрекъснато си мислят, че нещата би трябвало да станат по определен начин, а след това са дълбоко разочаровани.

— Но какво се е случило с теб? — възкликна Саманта. — Прави секс и вече знаеш всичко, така ли?

— Аз не само правих секс — преживях оргазъм! — изтъкнах гордо.

— О, скъпа! Добре дошла в клуба! — извика Саманта. А след това се обърна към Миранда: — А ти не се тревожи — все някой ден и на теб ще се случи!

— Ти откъде знаеш, че вече не ми се е случило?! — изпищя Миранда.

Сега затварям очи и се отпускам на седалката. Може би е по-добре, че нещата с Капоти се развиха така. Само защото нещо не продължава вечно не означава, че не е имало смисъл, докато е продължавало. Не означава, че не е било важно.

А има ли нещо по-важно на този свят от първия ти мъж? Можеше да бъде и далеч по-лошо!

И внезапно се усещам свободна.

Вадя вестниците си и отварям „Ню Йорк поуст“ И тогава зървам името си.

Смръщвам се. Не може да бъде! Но защо името ми е на шеста страница? А след това поглеждам и заглавието на статията: „Провал по пантофи.“

Пускам вестника като попарена.

Когато влакът спира на гара Ню Хейвън за двайсетминутна почивка, аз се втурвам навън и откривам най-близката телефонна будка. Хващам Саманта на работа и с много фъфлене и треперене успявам да я попитам дали е видяла днешния „Поуст“.

— Да, Кари. И смятам, че е страхотно.

— Какво? — изпищявам.

— Успокой се! Не трябва да вземаш тези неща толкова лично. Няма такова нещо като лоша реклама!

— Ама там пише, че моето четене било най-лошото, което са виждали от коледните тържества в гимназията насам!

— Че на кого му пука? — мърка тя. — Очевидно ти завиждат. Най-важното е, че още с първата ти пиеса започват да спрягат името ти! Не се ли радваш?

— Съкрушена съм!

— Много лошо. Защото преди малко ми звънна Чоли Хамънд. Дни наред се опитвал да се свърже с теб. И иска веднага да му се обадиш!

— Защо?

— О, Пиленце! — въздъхва. — Откъде мога да знам? Обаче каза, че било много важно! А сега трябва да вървя. Хари Милс е в офиса ми и… — И затваря.