Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Ще отида да видя полярната мечка — изричам през смях. И лекичко затварям, преди да е започнала да ми задава нови въпроси.

Била ли съм някога влюбена? Ама истински влюбена? И защо става така, че с всеки следващ мъж си мисля, че него обичам повече от предишния? Сещам се за малко за Себастиан и се усмихвам. Но какво, за бога, съм правела с него? Или с Бърнард? Привеждам се над стената, за да видя по-добре полярната мечка. Горкият Бърнард! Той се оказа по-объркан и от мен самата!

— На какво се смееш? — пита Капоти и ме прегръща иззад гърба. Не можем да се откъснем един от друг. В метрото се бяхме притиснали, по Пето авеню вървяхме ръка за ръка, при входа на зоологическата градина се целунахме. Тялото ми се е превърнало в желе. Не мога да повярвам, че похабих цялото си лято в преследване на Бърнард, вместо да бъда с Капоти.

Но може би Капоти нямаше да ме обича толкова, ако това беше станало.

— Аз винаги се смея — отговарям.

— Защо? — пита нежно той.

— Защото животът е смешен.

В зоологическата градина си купуваме хотдог и шапки с образа на полярната мечка. После тичаме по Пето авеню, минаваме покрай стареца, който продава моливи пред „Сакс“, и това ми напомня за запознанството ми с Миранда. Подреждаме се на опашката от туристи за Емпайър Стейт Билдинг и се возим с асансьора до върха. Гледаме през телескопите и се мляскаме, докато останем без дъх. После вземаме такси до дома на Капоти.

Пак правим секс и не спираме, докато не си даваме сметка, че умираме от глад. Отиваме в китайския квартал и ядем патица по пекински — нещо, което никога досега не бях хапвала. След това се мотаем из Сохо и се хилим, припомняйки си как Тийнзи взе онова хапче на партито у Бари Джесън, както и всички шантави неща, които ни се случиха през лятото. Вече е доста късно — минава полунощ, и аз осъзнавам, че ще прекарам още една нощ с него, а на сутринта ще си тръгна.

Но когато утрото идва, ние все така не можем да се откъснем един от друг. Отиваме в моята квартира и правим любов на леглото на Саманта. Аз се преобличам, пъхвам четката си за зъби и един кат бельо за смяна в дърводелската си чанта и отново тръгваме да се правим на туристи. Правим задължителната обиколка и стигаме до Статуята на свободата. Изкатерваме се чак до върха и се смеем колко малка всъщност изглежда, когато стигнеш до короната. А после пак се връщаме в дома на Капоти.

Ядем хамбургери в едно бистро на ъгъла и пица в ресторанта на Джон. Аз изживявам първия си оргазъм.

Часовете минават като сън, примесени с отчаянието от неминуемата раздяла. Знаем, че това не може да продължи завинаги. След първи септември Капоти започва работа в едно голямо издателство. А аз трябва да замина за „Браун“.

— Сигурна ли си? — шепне ми той.

— Нямам друг избор. Надявах се да успея да пробия с пиесата си, така че да мога да убедя баща си да ми позволи да уча в Нюйоркския университет.

— А защо не му кажеш, че си размислила?

— Имам нужда от много сериозно извинение, за да успея.

— А не стига ли това, че си срещнала мъж, по когото си луда и искаш да останеш с него?

— Той ще получи инфаркт. Не съм възпитана да базирам решенията си на любовни връзки.

— Звучи ми като доста старомоден човек.

— Не, не е такъв. Ще ти хареса. Той е гений, също като теб!

Трите дена с Капоти ме научиха, че онова, което вземах за арогантност у него, просто се дължи на дълбоките му познания за литературата. Точно като мен и той е твърдо убеден, че книгите са свещено нещо. За другите хора може и да не са, но когато човек обича нещо страстно, се държи здраво за него. Защитава го. И не се преструва, че не го смята за важно, само и само да не обиди останалите.

И внезапно става сряда сутринта. Днес е последният ни час. Толкова ми е тъжно, че едва успявам да надигна ръка, за да си измия зъбите. Ужасявам се от срещата с останалите от семинара. Но както често става в живота, оказва се, че не е имало нужда да се притеснявам.

На никого не му пука.

Когато двамата с Капоти пристигаме, Райън и Рейнбоу говорят пред входа на колежа. Аз пускам ръката на Капоти, мислейки си, че не е добре другите да знаят за нас, обаче той няма подобни скрупули. Хваща обратно ръката ми и я мята през рамото си.

— Хей, вие двамата да не сте станали двойка, а? — ококорва се Райън.

— Нямам представа — промърморвам и поглеждам Капоти за потвърждение.

Той отговаря, като ме целува право в устата.

— Отврат! — смръщва се Рейнбоу.

— Чудех се колко време ще ви трябва, докато разберете, че сте един за друг — отбелязва Райън.