Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Знаете ли, че в Бауъри откриват нов клуб? — възкликва Рейнбоу.

— А у Чоли Хамънд ще има четене — приглася Райън. — Чувал съм, че прави страхотни купони!

— Някой иска ли другата седмица да отскочим до Илейн? — пита Капоти.

И продължават все в този дух, без никой да се сети, че аз няма да присъствам на нито едно от тези събития. Както и за пиесата ми. Сигурно вече са забравили за нея.

Или, също като мен, се чувстват твърде неловко, за да говорят за нея.

Когато се съмняваш, винаги има и план Б: Ако се случи нещо наистина ужасно, просто не му обръщай внимание.

Тръгвам след останалите, влачейки крака. И за какво беше всичко това, ако смея да попитам? Сприятелих се с хора, които сигурно никога повече няма да видя, излизах с мъж, който се оказа нещастник, открих любов, която не мога да задържа, и прекарах цялото си лято в писане на пиеса, която никой не желае да види. Както би казал в този случай баща ми, не използвах времето си никак „конструктивно“.

— И какво ще стане сега с теб и Капоти? — иска да знае Миранда. — Вярваш ли, че ще можете да поддържате връзката си от разстояние? Звучи ми като случай на целенасочено подсъзнателно…

— Но щом е целенасочено, как може да бъде подсъзнателно?

— Е, разбираш какво искам да кажа. Избрала си края на лятото, за да се влюбиш в този тип, защото тайничко не си се надявала да продължи дълго!

Сгъвам гащеризона от бял винил и го притискам в куфара си. После казвам:

— Не мисля, че моето подсъзнание е способно на подобни хитри номера.

— О, просто не знаеш какво е! — възкликва Миранда. — Подсъзнанието ти може да те накара да направиш какви ли не неща! Например, защо все още носиш тази риза?

Свеждам очи към светлосинята риза, която взех от него още след първата ни нощ.

— Забравих, че все още я нося — промърморвам.

— Ето, виждаш ли? — провиква се триумфално Миранда. — Ето защо е толкова важно да ходиш на психоаналитик!

— Тогава как си обясняваш Марти?

— Пак с подсъзнанието — свива небрежно рамене тя. — Накрая осъзнах, че той не е за мен. Въпреки че съзнанието ми се опитваше да разруши стария модел, подсъзнанието ми си знаеше, че няма да се получи. Освен това, докато бях с него, нито веднъж не успях да отида до тоалетна.

— Струва ми се, че проблемът ти е в червата, а не в подсъзнанието — отбелязвам, отварям едно чекмедже и вадя оттам три чифта чорапи, които не бях виждала, откакто ги оставих тук преди два месеца. Чорапи, моля ви се! Ама какво съм си мислела? Хвърлям ги пренебрежително в куфара.

— Нека си го признаем, Кари — въздъхва Миранда. — Ситуацията е безнадеждна.

Коя по-точно? Мъжете или фактът, че трябва да напусна Ню Йорк?

— Не наричаха ли това сбъдване на желанията?

— Виж какво, аз съм реалистка. Само защото веднъж си правила секс не означава, че трябва задължително да се влюбиш — промърморва тя. — А аз никога не бях допускала, че вие двете със Саманта ще се окажете от онези заблудени души, които въздишат по булчински рокли и по аромата от ризите на своите мъже!

— Първо на първо, Саманта дори не се появи в булчинския салон. И второ на второ… — Не довършвам. — Мислиш ли, че ще можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс?

— И от къде на къде ще ходя там? Какво имат в Провидънс, което го няма в Ню Йорк?

— Например аз? — поглеждам я тъжно.

— По-скоро ти можеш да ми идваш на гости! — отсича безапелационно Миранда. — Можеш да спиш на кушетката, стига да нямаш нищо против пружините.

— Познаваш ме — не съм толкова претенциозна.

— О, Кари! — въздъхва тъжно тя.

— Да, знам.

— Имаш ли нещо за хапване в тази квартира? Умирам от глад — заявява.

— Може би някакви кракери, останали от онези дни без ток.

Миранда отива в кухнята и се връща с последните останки от храната, която бяхме взели по време на двата дена без електричество.

— Спомняш ли си онази нощ? — пита, докато разкъсва пакета.

— Как мога да я забравя?!

Де да можеше тогава да знам това, което знам сега! Още тогава щях да тръгна с Капоти. Така щяхме да сме били заедно поне две седмици!

— И какво ще прави Саманта с този апартамент, след като ти си тръгваш, а тя се омъжва?

— Нямам представа. Сигурно ще намери някого, на когото да го даде под наем.

— Срамота! — изтърсва Миранда и аз не съм наясно дали има предвид моето заминаване или факта, че Саманта държи да си запази този апартамент, въпреки че ще има много по-добро място за живеене. Дъвчи замислено поредния кракер, докато аз продължавам да си подреждам багажа. — Хей, знаеш ли? — обажда се накрая. — Казах ли ти за онзи курс, на който ще тръгвам? „Патриархални ритуали в съвременния живот“!