Кандис Бушнел - Лятото и градът

Саманта вдига ръце над главата си и изкрещява:

— Никога повече не желая да чувам тази дума, разбрахте ли? Никога!

— Ендометриозата трудно може да се нарече състояние — отбелязва знаещо Миранда.

— Опитай се да го кажеш на майката на Чарли!

— О, боже! — Давам си сметка, че едно питие и на мен няма да ми се отрази зле. Както и една цигара.

— Нещо не разбирам — промърморва Миранда и се насочва към плексигласовия шкаф, който съдържа спортната колекция на Чарли. Притиска нос о стъклото и възкликва: — Хей, ама това истинска бейзболна топка ли е?

— А ти как мислиш? И да, онова там наистина е подписът на Джо Димаджо! — срязва я Саманта.

— А аз си мислех, че си падаш по китайски порцелан — отбелязва озадачено Миранда. Саманта я поглежда на кръв и изчезва по коридора.

— Хей, знаеш ли какво ми хрумна? Нали се сещаш как Саманта винаги е казвала как Чарли е искал да бъде бейзболен играч, обаче майка му не му е позволила? Е, може би Чарли се мисли за Джо Димаджо, а Саманта — за Мерилин Монро!

— Да бе! А спомняш ли си как Джо Димаджо никога не е одобрявал сексуалността на Мерилин и се е опитвал да я превърне в домакиня? Че това е буквално като по учебник!

Саманта се връща с купчина дрехи в ръка, която хвърля на модерния диван. А после заявява:

— Ти си виновна точно толкова, колкото и Миранда! Каза ми да бъде малко по-реална…

— Но никога не съм искала да… Не съм допускала…

— Е, вече видя — това е реалността в Ню Йорк! — Втурва се обратно в стаята си и се връща с нова купчина дрехи, които хвърля в краката ни. После грабва едно чувалче за смет и започва ожесточено да пъха дрехи в него. — Ето докъде те докарва в Ню Йорк реалността! — повтаря с все по-извисяващ се глас. — Един ритник в зъбите и петдесет цента за метро.

— Уау! Ама ти сериозно ли?

Тя вдига очи за момент и протяга ръка към нас.

— Виждате ли това? — И сочи огромен „Ролекс“, инкрустиран с диаманти.

— Ама това също ли е истинско? — ахва Миранда.

— Чакайте малко! — вдигам ръка. — Но защо човек, който се кани да скъса с теб, ще ти подарява гигантски „Ролекс“?

— С това може да се купи една малка държава — промърморва Миранда.

Саманта се поклаща на пети и отбелязва:

— Очевидно такава е традицията в тези кръгове. Когато разваляш годеж, подаряваш на бившата си годеница скъп часовник.

— В такъв случай трябва да се сгодяваш по-често.

Саманта изпада в бяс, изтръгва часовника от ръката си и го запраща по плексигласовото стъкло на шкафа, където той просто отскача без нито една драскотина. Някои неща наистина са неразрушими.

— Но как можа да се случи точно на мен?! Бях обмислила всичко! Държах Ню Йорк за топките. И всичко вървеше по план. Толкова ме биваше да се правя на някой друг!

Де да можехме всички да сложим сърцата си в плексигласов шкаф като трофеите на Чарли!

Прикляквам до нея и изричам тихо:

— Но не можа да изиграеш ролята на булка, за да се появиш в „Клайнфелд“!

— Това беше единственото изключение. Единственият ми пропуск. И се реванширах, като заявих на Глен, че ще се радвам да ме препоръча на вътрешния си дизайнер, за да ремонтираме апартамента. Ако ще и после да трябваше да живея само с дамаски на цветя! Че какво му е лошото на няколко цветя тук и там, а? Ако искам, ще си избера и рози, и…

И внезапно избухва в сълзи. Само че този път са истински.

— Не разбирате ли? — хълца. — Отхвърлена съм! Защото имам сбъркани фалопиеви тръби!

В аналите на човешките връзки да те зарежат заради фалопиевите ти тръби би трябвало да се постави… точно там, където му е мястото, предполагам. Но може би връзките в Ню Йорк са точно онова, което казва Саманта — всичко има значение, дори и нещата, които не се виждат с просто око.

А онова, което все пак виждаш, обикновено е доста неприятно.

Преброявам наум чувалчетата за смет, разпръснати из апартамента на Чарли. Четиринайсет. Май ще трябва да отскоча за ново кашонче чувалчета. Не мога да повярвам колко неща може да натрупа човек само за две години връзка!

— Багаж! — мърмори Саманта и сритва едно от чувалчетата. — Само багаж!

— Хей! — провиквам се аз. — Внимавай! В това има Гучи!

— Халстън, Гучи, Фиоручи — на кого му пука? — вдига отчаяно ръце. — Какво значение има, когато целият ти живот е съсипан?

— Ще си намериш друг — подхвърля небрежно Миранда. — За това нямаш проблеми.

— Но не и такъв, който ще се омъжи за мен. Всички знаят, че единствената причина, поради която мъжете в Манхатън се съгласяват да застанат пред олтара, е защото искат деца!