Кандис Бушнел - Лятото и градът

Надигам се бавно, за да не изскърца матракът. Самият той е на около стотина години — останал е от първоначалните собственици на къщата. Питам се колко ли човека са правили секс в това легло. Надявам се, че са били много. Надявам се също така и за тях да е било толкова приятно, колкото беше за мен.

Откривам всичките си дрехи, прострени на дивана. Чантата „Шанел“ е хвърлена край вратата, където я пуснах, когато Капоти сграбчи лицето ми, притисна ме до стената и започна да ме целува като обезумял. А аз буквално разкъсах дрехите му.

Но това няма никакво значение сега, защото и без друго няма да го видя повече. Налага се да се изправя очи в очи с бъдещето си — университета „Браун“.

А може би, след четирите години в колежа, ще опитам пак. Ще нахлуя с гръм и трясък през портите на Смарагдовия град и този път ще го превзема!

Засега обаче съм твърде уморена. Кой да предположи, че осемнайсетте могат да бъдат толкова изтощителни?!

Въздъхвам и пъхвам крака в обувките си. Добър маратон си направих, няма що. Вярно, на няколко пъти обърквах посоката, но все пак успях да оцелея.

Връщам се на пръсти в спалнята, за да погледна за последен път Капоти.

— Довиждане, любовнико! — прошепвам нежно.

Устата му се отваря, той се събужда и объркано удря възглавницата си. После сяда и примижава към мен.

— Хм?

— Извинявай — прошепвам, докато вземам часовника си. — Аз просто… — И соча вратата.

— Но защо? — Трие очи той. — Не ти ли хареса?

— Много! Обаче…

— Тогава защо си тръгваш?

Свивам рамене.

Той опитва нощното шкафче за очилата си, слага ги и примигва иззад дебелите лещи.

— Няма ли поне да ми доставиш удоволствието да ти сервирам закуска? Един джентълмен никога не оставя дамата да си тръгне, без първо да я нахрани!

Разсмивам се и отбелязвам:

— Мисля, че съм в състояние и сама да се нахраня. Освен това, както го описваш, ме караш да се чувствам като птичка.

— Птичка ли? По-скоро тигър, ако питаш мен! — засмива се и той. — Я ела тук!

И разтваря ръце. Аз припълзявам нагоре в леглото и падам в обятията му.

Той гали косата ми. Топъл е, уютен и леко мирише. Сигурно на мъж, не знам. Миризмата ми се струва странно позната. Като препечена филийка.

Отмята глава назад и се усмихва.

— Някой казвал ли ти е колко си красива сутрин?

Някъде към два следобед най-сетне успяваме да се занесем до „Розовата чаена чаша“ за закуска. Аз съм метнала една от ризите на Капоти над гумените си панталони. Ядем палачинки и бекон с истински кленов сироп, изпиваме поне литър кафе, пушим цигари и си говорим свенливо и нетърпеливо практически за нищо.

— Хей! — възкликва той, когато донасят сметката. — Искаш ли да отидем в зоологическата градина?

— В зоологическата градина ли?

— Ами да! Чух, че докарали нова полярна мечка!

И изведнъж за мен няма нищо по-важно на този свят от това да отида в зоологическата градина с Капоти. През двата си месеца в Ню Йорк не съм разглеждала нито една туристическа забележителност. Не съм ходила нито до Емпайър Стейт Билдинг, нито до Статуята на свободата, нито до музея „Метрополитън“, нито дори до Обществената библиотека.

Голяма грешка! Не мога да си тръгна от Ню Йорк, без да направя задължителната туристическа обиколка!

— Изчакай ме само минутка да свърша едно нещо! — казвам.

Ставам и се запътвам към тоалетните. Точно пред вратата има монетен автомат.

Миранда вдига още на първото позвъняване.

— Ало? — пита тревожно тя, като че ли очаква само лоши новини. Винаги отговаря така на телефона си. Това е едно от нещата, които най-много обичам в нея.

— Направих го! — изписквам триумфално аз.

— Кари, ти ли си? О, боже! Какво стана? Как беше? Болеше ли? Как се държа Бърнард?

— Не го направих с Бърнард.

— Какво? — ахва тя. — С кого го направи тогава? Не можеш просто да тръгнеш по улиците и да си избереш първия непознат! О, не, Кари! Само не ми казвай, че си забърсала първия срещнат в бара…

— Направих го с Капоти! — изричам гордо.

— С онова момче? — Почти я виждам как зяпва. — Мислех, че го мразиш!

Обръщам се и поглеждам към Капоти. Той хвърля небрежно на масата няколко банкноти.

— Но вече не го мразя — промърморвам.

— Ами Бърнард? — повишава глас тя. — Нали каза, че Бърнард е Единственият?!

Капоти се изправя.

— Промяна в плановете — изричам бързо в телефона. — Той не можа да го вдигне. Наложи се да прекратя мисията и да си намеря друга ракета.

— Кари, но това е отвратително! Саманта ли ти каза да постъпиш така? Звучиш точно като нея! О, боже! Но това е истинска лудост! Какво ще правиш сега?