Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Тогава къде му е хубавото на писането?

— О, Бърнард — въздъхвам. — Обичам те!

— Аз също те обичам, хлапе.

— Честно? В два през нощта? На Медисън авеню? Ти ме обичаш?

Той се усмихва.

— И какъв подарък си ми купил? — измърквам.

— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали така?

— И аз ще ти дам един подарък — изфъфлям.

— Не е нужно да ми даваш никакъв подарък.

— О, но ще го направя! — отбелязвам загадъчно.

Нищо, че пиесата ми беше истински провал — изгубването на девствеността ми ще оправи всичко.

— Заповядай! — изрича триумфално Бърнард и ми подава кутия, перфектно опакована в блестяща черна хартия, с огромна черна панделка отгоре.

— О, боже! — Отпускам се на колене на килима в дневната му. — Дали е онова, което си мисля, че е?

— Надявам се — отвръща притеснено той.

— Значи вече ми харесва! — Поглеждам го с блеснали очи.

— Все още не знаеш какво е.

— Напротив, знам! — възкликвам щастливо, разкъсвайки хартията. Плъзвам пръсти по огромните релефни букви на кутията — ШАНЕЛ.

Бърнард изглежда леко неловко от моята бурна демонстрация на радост.

— Тийнзи реши, че ще ти хареса — промърморва.

— Тийнзи ли? Питал си Тийнзи какво да ми купиш? Мислех, че тя ме мрази.

— Каза, че имаш нужда от нещо хубаво.

— О, Бърнард! — Повдигам капака на кутията и внимателно разгръщам меката хартия. И ето я и нея — моята първа чанта „Шанел“!

Изваждам я нежно и я прегръщам.

— Харесва ли ти? — пита той.

— Великолепна е! — изричам тържествено. Държа я още няколко секунди, наслаждавайки се на меката кожа. А после, крайно неохотно, я връщам обратно в памучната й торбичка, а оттам и в кутията.

— Не искаш ли да я използваш? — възкликва объркано Бърнард.

— Искам да си я пазя.

— Защо?

— Защото искам винаги да бъде… перфектна! — „Защото нищо никога не остава перфектно“ — допълвам наум. — Благодаря ти, Бърнард! — Чудя се дали няма да се разплача.

— Хей, котенце, та това е само една чанта!

— Да, знам, но… — Изправям се, сядам до него на дивана и започвам да галя тила му.

— Нетърпелива лисичка, а? — Той ме целува и аз го целувам в отговор, а после започваме с останалото. Накрая той ме хваща за ръка и ме повежда към спалнята.

Това е! Но незнайно защо аз вече не съм сигурна, че съм готова.

Напомням си, че това не би трябвало да бъде нищо особено. И без това сме правили всичко, с изключение на това. Прекарали сме десетки нощи заедно. Но самата мисъл, че този път ще стигнем до него, ме кара да се чувствам различно. Дори и целувките ни са неловки. Сякаш едва се познаваме.

— Имам нужда от нещо за пиене — промърморвам.

— Не пи ли достатъчно? — поглежда ме тревожно той.

— Не, имах предвид вода — излъгвам. Грабвам една от ризите му, за да се покрия, и хуквам към кухнята. На плота зървам бутилка водка. Затварям очи, събирам смелост и я надигам. После набързо изплаквам уста с вода.

— Окей, готова съм! — обявявам, застанала на прага.

И отново се разтрепервам. Опитвам се да бъда сексапилна, но не знам как. Всичко ми изглежда толкова фалшиво и изкуствено, включително и аз самата. Вероятно човек трябва да се научи как да бъде секси в спалнята. Или просто трябва да е роден с него — като Саманта. На нея сексапилът й идва отвътре. А на мен точно сега би ми било много по-лесно да се правя на водопроводчик.

— Ела тук! — засмива се Бърнард и потупва леглото до себе си. — И изобщо не си въобразявай, че ще ми откраднеш ризата! Някога Марджи все ми крадеше ризите.

— Марджи ли?

— Нека не говорим за нея, става ли?

И пак започваме да се целуваме, само дето сега имам чувството, че и Марджи е в стаята. Опитвам се да я прогоня от ума си, напомняйки си, че сега Бърнард е само мой. Но така само успявам да се почувствам много по-нищожна в сравнение с нея. Може би, след като най-накрая приключим с онова нещо, ще бъде по-добре.

— Какво ще кажеш просто да го направим, става ли? — питам.

Той повдига глава и пита:

— Това не ти ли харесва?

— Точно обратното. Но просто искам да го направим!

— Аз не мога просто…

— Бърнард, моля те!

Миранда се оказа права. Това е ужасно! Защо не го направих, когато имах възможност в гимназията? Сега поне щях да съм наясно какво да очаквам.

— Окей — промърморва той. И ляга върху мен. И започва да се намества лекичко. После още малко.

— Стана ли вече? — питам объркано. Брей, значи Миранда не е била права. Че това е едното нищо.

— Не. Аз… — Не довършва. — Виж какво, ще имам нужда от твоята помощ.