Кандис Бушнел - Лятото и градът

Поглеждам към Саманта, която кима.

— Беше забавно, Пиленце!

Това е един от моментите в живота на всеки човек, когато никой не може да ти помогне. Нуждата ти е толкова силна, че се превръщаш в черна дупка, изсмукваща енергията от всички около теб. Пристъпвам замаяно напред.

— Хайде да пийнем по нещо! — предлага Бърнард, като ме хваща за ръка.

— Да, да пийнем — съгласява се Саманта.

Това вече е твърде много. Дори и Саманта, която е най-големият ми фен, знае, че пиесата ми е пълен провал.

Чувствам се като чумава. Никой не иска да бъде до мен.

Бърнард се втурва към бара и подобно на отърсване от вирус, ме настанява (представяте ли си!) точно до Тийнзи, която в момента разговаря с Капоти.

Усмихвам се неловко.

— Така — въздъхва драматично агентката.

— Очевидно си работила върху пиесата — казва Капоти. — Имам предвид след четенето в клас. Сега ми се стори, че е по-добра от преди.

— Наложи се да я пренапиша изцяло. За три дена — промърморвам.

И внезапно си давам сметка, че Капоти беше прав. За онова, което ми каза по време на вечерята у семейство Джесън. Наистина никой не взема Боби на сериозно. И четенето в неговото пространство действително не беше начинът да ме забележат. Защо не го послушах? Лятото свърши, а ето че единственото, което постигнах, е да се изложа пред всички, на чието мнение държа.

Пребледнявам като платно.

Капоти очевидно усеща притеснението ми, защото ме потупва по рамото и казва:

— Хубаво е да се рискува, помниш ли?

И когато той се отдалечава, връхлита Тийнзи — за да ме довърши.

— Намирам пиесата ти за забавна. Много забавна — мърка тя. — Но само се виж, скъпа! Ти си съсипана! Изглеждаш напълно изтощена! И си прекалено слаба. Сигурна съм, че родителите ти вече се тревожат за теб!

Прави пауза, а после с най-блестящата си усмивка забива последния пирон:

— Не мислиш ли, че вече е крайно време да се прибереш у дома!

Опитвам се да се напия, но не ми се получава.

Аз съм пълен неудачник. Не мога дори да се напия като хората.

— Кари! — обажда се предупредително Бърнард.

— Какво? — поглеждам го аз и надигам една бутилка шампанско към устните си. Свих я на партито в дърводелската си чанта. Знаех си, че тази чанта ще се окаже много полезна някой ден.

— Има опасност да се нараниш — промърморва Бърнард и изтръгва бутилката от ръцете ми. — Таксито може да спре внезапно и бутилката да ти избие зъбите.

Дръпвам си бутилката обратно и я стисвам до гърдите си.

— Днес е рожденият ми ден.

— Знам.

— Няма ли да ми кажеш „Честит рожден ден“?

— Казах го. Няколко пъти. Сигурно не си ме чула.

— А купи ли ми подарък?

— Да. Виж какво — започва той и погледът му става сериозен. — Може би ще е най-добре да те оставя у вас. Не е задължително да го правим точно тази вечер.

— Но аз си искам подаръка! — извивам жалостиво. — Все пак днес е рожденият ми ден. Трябва да стане точно днес, иначе не се брои!

— Теоретично погледнато, вече не е рожденият ти ден. Минава два през нощта.

— Теоретично погледнато, рожденият ми ден започва едва след два през нощта. Затова се брои!

— Всичко ще бъде наред, хлапе! — потупва ме по крака той.

— Не ти хареса, нали? — промърморвам, надигам пак бутилката, а после поглеждам през прозореца. Застоялият летен въздух изгаря лицето ми.

— Кое по-точно?

Господи! Според него за какво говоря? Толкова ли е недосетлив? Наистина ли всички са толкова недосетливи, само че аз не съм го разбирала досега?

— Пиесата ми, разбира се! Каза, че ти харесва, но като че ли не ти хареса.

— Каза, че си я пренаписала.

— Само защото се наложи. Ако Миранда не беше…

— Стига, хлапе! — изрича успокояващо той. — Случват се и такива неща.

— Но на мен! Само на мен! На никой друг!

Както изглежда, на Бърнард му идва до гуша от истерията ми. Скръства ръце пред гърди.

Този негов жест като че ли връща част от здравия ми разум. Не мога да изгубя и него! Не и тази вечер!

— Моля те — промърморвам, — нека не се караме!

— Нямах представа, че се караме.

— Така е. — Оставям бутилката и се залепям за него.

— О, хлапе — изрича той, галейки ме по бузата, — знам, че преживя трудна вечер. Но така става, когато представиш нещо пред публика.

— Наистина ли? — подсмърквам.

— Всичко се свежда до пренаписване. Ще преработиш пиесата и всичко ще бъде наред. Ще видиш!

— Мразя пренаписването — изсумтявам. — Защо не може всичко да стане както трябва още от първия път?