Кандис Бушнел - Лятото и градът

В четвъртък сутринта лентата на пишещата ми машина се къса. Оглеждам се. Подът около мен е покрит с хартийки от бонбони, сухи пакетчета чай и мазни останки от пица.

Днес е рожденият ми ден. Най-сетне станах на осемнайсет!

Когато влизам под душа, ръцете ми треперят.

Шишето с шампоана се изплъзва от пръстите ми. Успявам да го хвана секунди преди да падне на плочките и да се разбие. Поемам си дълбоко дъх и отмятам назад глава, за да усетя освежаващата струя на водата.

Направих го. Наистина се справих.

Ала водата не е в състояние да измие начина, по който се чувствам — със зачервени очи, треперещи ръце, тотално разбита.

Никога няма да узная какво би станало, ако Миранда не бе изгубила пиесата ми и не ми се бе наложило да я пренапиша. Нямам представа дали сега е добре или зле. Нямам представа дали ще ме погледнат с одобрение или с презрение. Но все пак го направих! Все пак опитах!

Излизам от душа и се изтривам с хавлията. Поглеждам се в огледалото. Лицето ми изглежда изпито и кухо, тъй като през последните три дена почти не съм мигвала. Не така очаквах да посрещна своя дебют, но ще се примиря. Нямам друг избор.

Обличам си червените гумени панталони, китайската роба и старите ботуши Фиоручи на Саманта. Може би някой ден ще бъда като нея и ще мога да си позволя свои собствени ботуши.

Саманта. Във вторник сутринта отиде на работа и оттогава насам нито съм я виждала, нито съм я чувала. Същото се отнася и до Миранда, която не се е обаждала. Вероятно се страхува, че никога няма да й простя.

Но ще го направя. Надявам се и Саманта да прости на мен.

— Ето те и теб! — изчуруликва весело Боби. — Точно навреме!

— Само да знаеше… — промърморвам.

— Вълнуваш ли се? — повдига се на пръсти той.

— Малко съм нервна — усмихвам се хилаво. — Вярно ли е, че си налетял на „Давид“?

Той се смръщва и пита:

— Кой ти каза?

Свивам рамене.

— Не е хубаво да се обръщаме назад към миналото. Хайде да пийнем шампанско!

Тръгвам след него към кухнята, като държа между нас дърводелската си чанта, така че да не опита пак някой от номерата си. Ако го направи, кълна се, този път ще му зашлевя шамар.

Но не е имало нужда да се притеснявам, защото малко след това гостите започват да пристигат и Боби се втурва към вратата, за да ги посреща.

Оставам в кухнята, отпивайки бавно от шампанското си. После си казвам: „Какво пък толкова!“ и пресушавам набързо чашата. И си наливам втора.

Това е най-важната вечер в живота ми — първото четене на моя творба и… Бърнард.

Присвивам очи. Дано тази вечер да е готов да го направим. Дано тази вечер да не си измисля извинения.

Поклащам глава. Много подходяща настройка относно изгубването на девствеността, няма що!

Тъкмо се каня да си налея трета чаша шампанско, когато чувам:

— Кари?

Едва не изпускам бутилката. Обръщам се и виждам на вратата Миранда.

— Моля те, не ми се сърди! — моли се тя.

Облекчението изпълва тялото ми и аз се усмихвам. Сега, след като Миранда е тук, може би всичко най-сетне ще бъде наред.

След пристигането на Миранда някои от подробностите от събитието ми се губят, защото се налага да бъда навсякъде едновременно — да посрещам гостите на вратата, да се притеснявам къде да сложим столовете, да отблъсквам атаките на Боби и да се опитвам да измисля нещо впечатляващо, за да поздравя Чарли, който най-неочаквано се появява заедно със Саманта.

Дори и да ми е още бясна от онзи ден, Саманта с нищо не го показва. Прави ми комплимент за модерните панталони, като същевременно държи Чарли под ръка така, сякаш го притежава. Той е огромен мъж, почти красив и леко непохватен — като че ли се чуди къде да си дене дългите крайници. Автоматично започва да говори за бейзбол, затова, когато се появяват и други хора, аз се измъквам, за да потърся Бърнард.

Намирам го в един ъгъл с Тийнзи. Не мога да повярвам, че е довел и нея след онзи катастрофален уикенд. Обаче или на него не му пука, или Тийнзи не си е направила труда да му сподели мнението си за мен. Но може би защото това е моята вечер, Тийнзи се разтапя в усмивки и ласкателства — или поне на повърхността.

— Когато Бърнард ми каза за това събитие, просто не можах да повярвам! — прошепва в ухото ми, но достатъчно високо, че да бъде чута от всички. — Казах си, че за нищо на света не бих го пропуснала!

— Ами, благодаря — усмихвам се свенливо и поглеждам към Бърнард. — Радвам се, че намери време за това.