Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Какво по-точно?

— Че си един от тях, Пиленце — потупва крака ми тя.

— Ами ако не е така? Ако не си един от тях?

— За бога, Пиленце! Тогава просто се правиш , че си един от тях, естествено! Какво ти става, за бога? Забрави ли вече всичко, на което съм те учила?

И преди да успея да кажа каквото и да било, тя отива до пишещата ми машина, слага лист в барабана и посочва стола пред бюрото.

— Хайде! Ти ще пишеш, аз ще ти диктувам!

Раменете ми увисват, обаче аз изпълнявам заповедта й и поставям пръсти върху клавишите на машината — но по-скоро по навик, отколкото съзнателно.

Саманта вади една страница от купчината, която е събрала, и оглежда съобщенията.

— Ето едно добро: „Госпожица Барбара Холтърс от Нюпорт, щата Роуд Айлънд, позната на приятелите си като Хореи…“

Дори и да си прави шега с мен, аз напълно й губя нишката.

— Мислех, че ти си от Уийхокен.

— Че кой иска да бъде от тази затънтена дупка? Пиши „Шорт Хилс“! Точно така! „Шорт Хилс“ е напълно приемливо!

— Ами ако някой провери…

— Никой няма да тръгне да проверява! Може ли да продължим, ако обичаш? Така! Госпожица Саманта Джоунс…

— Съкратено или цяло? За „госпожица“?

— Съкратено. Така. Г-ца Саманта Джоунс от Шорт Хилс, щата Ню Джърси, учила в… — Пауза. — Какъв колеж има близо до Шорт Хилс?

— Нямам представа.

— Е, тогава да кажем Принстън. Достатъчно близо е. Така. Учила в Принстън — продължава, особено доволна от хрумването си. — И съм завършила какво? Може би… английска литература?

— Никой няма да го повярва — издигам глас в протест аз, постепенно идвайки на себе си. — Никога не съм те виждала да четеш нещо друго, освен книги от типа „Помогни си сам“.

— Хубаво. Значи без какво точно съм учила. И без това няма значение — махва с ръка. — Трудното е с родителите ми. Ще пишем, че майка ми се е грижела за дома — достатъчно неутрално е, — а баща ми е бил международен бизнесмен. Така ще мога да обяснявам защо никога не е при нас.

Свалям ръце от клавиатурата и ги отпускам в скута си.

— Не мога да го направя.

— Кое?

— Не мога да лъжа „Ню Йорк таймс“.

— Не ти си тази, която лъже — аз съм.

— Но защо изобщо трябва да лъжеш?

— Кари — промърморва раздразнено тя, — всички лъжат!

— Не е вярно!

— Ти също излъга. Не излъга ли Бърнард за възрастта си?

— Това е различно. Аз няма да се омъжвам за Бърнард.

По устните й заиграва иронична усмивка, сякаш не може да повярва, че й се опълчвам. Накрая казва:

— Хубаво. Сама ще си го напиша.

— Заповядай! — ставам от стола, за да може да седне тя.

В продължение на няколко минути Саманта трака по пишещата машина, а аз седя отстрани и наблюдавам. Накрая не издържам и се провиквам:

— Защо просто не кажеш истината?

— Защото истината не е достатъчно добра.

— Все едно да кажеш, че ти не си достатъчно добра.

Пръстите й се заковават на място. Тя се отпуска назад със скръстени ръце и изрича бавно:

— Напротив, достатъчно добра съм! Никога не съм имала и капка съмнение в това…

— Тогава защо не бъдеш себе си?

— Ами ти? — скача от стола тя. — Даваш ми акъл, а не се сещаш да погледнеш себе си! Погледни се само! Подсмърчаш ми цял ден, защото си изгубила половината от пиесата си. Щом си такъв велик писател, защо просто не седнеш и не напишеш нова?

— Тези неща не стават така! — изпищявам с пресъхнало гърло. — Отне ми цял месец, докато напиша тази пиеса! Човек не може просто да седне и за три дена да нащрака пиеса! Трябва да помислиш! Трябва да…

— Хубаво. Щом държиш да се предадеш, проблемът си е изцяло твой. — Тръгва бясно към стаята си, но после спира, обръща се и допълва: — Но ако толкова много държиш да се правиш на неудачник, не смей да критикуваш мен! — С тези думи влиза в стаята си и затръшва вратата зад гърба си.

Отпускам глава в ръце. Тя е права. Писна ми от мен самата и от моя провал. Най-добре ще е да си събера багажчето и да се прибера у дома.

Като Лил. И милионите други млади хора, които са идвали в Ню Йорк, за да постигнат нещо, но са се провалили и са се прибрали в провинцията с подвити опашки.

И изведнъж се изпълвам с гняв. Втурвам се към вратата на Саманта и започвам да бия с юмруци.

— Какво? — изревава тя, когато отварям с трясък.

— А ти защо не започнеш всичко отначало, а? — провиквам се без особена причина.

— Защо ти не започнеш?

— Ще го направя!

— Хубаво!

И трясвам вратата.

И сякаш изпаднала в транс, аз се насочвам към пишещата машина и сядам. Изтръгвам листа с фалшивото съобщение на Саманта, смачквам го на топка и го захвърлям през стаята. Поставям празен лист хартия в барабана. Поглеждам часовника си. Разполагам със седемдесет и два часа и двайсет и три минути до четенето на пиесата ми в четвъртък. И ще се справя! Ако ще и да умра, но ще напиша нова пиеса!