Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Да, да — провиквам се аз, докато оглеждам кухнята за телефонния указател.

— Намери ли пиесата си?

— Не! — изпищявам и почвам да разлиствам страниците на указателя.

Поемам си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладея. Ето го — Виктор Грийн, с адрес в Мюс.

— Кари? — провиква се Саманта, когато ме вижда пак да излизам. — Можеш ли да ми донесеш на връщане нещо за ядене? Може би китайско? Или пица? С пеперони, ако обичаш! И без много сирене. Гледай да ги предупредиш — без допълнително сирене!

Гррррррр!

Връщам се обратно в Мюс. Всяко мускулче в тялото ми крещи от огромното напрежение. Обикалям нагоре-надолу калдъръмените улички, докато накрая не откривам дома на Виктор — къщичка, скрита зад кулички и много бръшлян. Започвам да удрям по вратата с юмруци, а когато никой не отваря, се строполявам на стълбите отпред.

Но къде, по дяволите, е този човек? Виктор винаги е на разположение. Той няма друг живот, освен в колежа и някоя и друга инцидентна връзка със студентките си. Копеле мръсно! Изправям се и сритвам вратата и когато не получавам никакъв отговор, надниквам през прозореца.

В къщичката е тъмно. Подушвам въздуха около прозорците и ми се струва, че долавям мирис на застояло и развалено.

Нищо чудно. Виктор е прасе.

А след това забелязвам пред вратата вестниците и другата поща — от три дена са. Ами ако все пак е заминал нанякъде? Но къде би могъл да отиде? Пак започвам да душа около прозореца, питайки се дали пък вонята не подсказва, че той е ритнал камбаната. Може да е получил инфаркт и тъй като няма приятели, никой не се е сетил да го потърси.

Започвам да чукам по прозореца, което е абсолютно излишно. Оглеждам се за нещо, с което бих могла да го счупя, и измъквам едно паве от калдъръма. Вдигам го над главата си, готова за нападение, когато зад себе си чувам глас:

— Виктор ли търсите?

Прибирам ръката си и се обръщам.

Говорещият се оказва възрастна дама с котка на каишка. Върви бавно към мен и се привежда болезнено, за да събере вестниците.

— Виктор замина — информира ме старицата. — Обещах му, че ще му събирам вестниците. Наоколо се навъртат много бандити.

Тайничко пускам павето на земята и питам:

— А кога ще се върне?

— Мисля, че в петък. Почина майка му. Замина за Средния Запад, за да я погребе.

— В петък ли? — Правя стъпка напред и едва не се спъвам в павето. Сграбчвам една клонка бръшлян, за да се задържа.

— Поне така ми каза — в петък — повтаря старицата и поклаща глава.

И изведнъж цялата грозна реалност на ситуацията се стоварва върху мен като циментовоз.

— Но това е твърде късно! — провиквам се, пускам се от бръшляна и се строполявам на земята.

— Пиленце? — казва Саманта, влизайки в дневната. — Какво правиш?

— Ммммм?

— Седиш тук близо час със зяпнала уста. Не е никак приятна гледка — изрича с укор тя. А когато не отговарям, тя застава над мен и почуква по главата ми. — Ехо! Има ли някой вкъщи?

Аз откъсвам с мъка очи от някаква неидентифицирана точка в стената и бавно ги насочвам към нея.

Тя развява под носа ми няколко страници от вестник и казва:

— Мислех, че двете ще се позабавляваме! Ще поработим върху обявата за годежа ми в „Ню Йорк таймс“! Ти си писател. Това би трябвало да е песен за теб.

— Не съм писател. Вече — промърморвам мрачно.

— Не се дръж като идиот! Една малка спънка — и се предаваш! — Настанява се до мен с купчина вестници в скута и пояснява: — Събирам ги още от месец май. Съобщенията за годежи и за бракосъчетания в „Ню Йорк таймс“. Познати също така и като „Женски спортни страници“.

— На кого му пука? — изсумтявам.

— На всеки, който се счита за нещо в Ню Йорк, Пиленце! — отвръща назидателно, сякаш говори на дете. — И е изключително важно, защото в този вестник не приемат какво и да е съобщение. Бъдещият жених трябва да е завършил Бръшлянената лига! Освен това и той, и булката трябва да произхождат от правилния сорт фамилии. За предпочитане стари пари, но и новите вършат работа, или славата. Или например, ако булката има прочут баща, например актьор, скулптор или композитор. Тогава влизането й на тези страници е гарантирано!

— Не можеш ли просто да се омъжиш като всички нормални хора? — потривам бузи аз. Кожата ми е леденостудена, като че ли кръвта е решила категорично да се оттегли от главата ми.

— И къде е купонът тогава? — изтъква Саманта. — Защо да се жениш в Ню Йорк, ако ще бъдеш Господин Никой? Ако е така, по-добре си стой вкъщи! Сватбата в Ню Йорк е начинът да заемеш правилното си място в обществото. Точно затова приемът ни ще бъде в Сенчъри Клуб. Ако го направиш там, казваш нещо много важно на елита.