Кандис Бушнел - Лятото и градът

От моята помощ ли? Но какви ги приказва той, за бога? Никой не ме е предупреждавал, че и „моята помощ“ е част от програмата.

Защо не може просто да го направи?

И ето ни там, лежим си чисто голи. Но най-вече голи в емоциите си. Не бях подготвена точно за това! За грубата, неуспешна интимност.

— Би ли могла просто да… — моли той.

— Разбира се — казвам.

Давам всичко от себе си, но не е достатъчно. И после той се опитва. И после изглежда, че като че ли най-сетне е готов. Пак се качва върху мен. „Добре, давай сега, жребецо!“ — казвам си. Прави няколко движения напред. Слага долу ръката си, за да си помогне.

— Така ли би трябвало да бъде? — питам.

— А ти как мислиш?

— Нямам представа.

— Как така нямаш представа?

— Никога досега не съм го правила.

— Каквооо? — дръпва се от мен като попарен той.

— Моля те, не ми се сърди! — умолявам го и се хващам за крака му, докато той изскача от леглото. — Просто никога досега не съм срещала подходящия мъж. Всеки си има първи път, не мислиш ли?

— Не и с мен! — провиква се той, хуква из стаята и започва да събира нещата ми.

— Но какво правиш, за бога?

— Трябва веднага да се облечеш!

— Но защо ?

Той започва да си скубе косите и да крещи:

— Кари, не можеш да останеш тук! Не можем да го направим! Аз не съм този мъж!

— И защо? — повтарям, а инатът ми се превръща в паника.

— Защото аз не съм този мъж! — повтаря той, поема си дълбоко дъх, за да се овладее, и допълва: — Аз съм зрял мъж, а ти си дете…

— Не съм дете! Вече съм на осемнайсет!

— Но нали беше във втори курс в колежа?! — Нов ужас в очите.

— Опа! — разсмивам се, опитвайки се да обърна всичко на шега.

— Ти да не си луда? — зяпва ме той.

— Не, не мисля. Или поне последния път, когато се проверих, си бях съвсем нормална… — започвам, но след това изпускам нервите си. — Но това съм си все аз, нали? Очевидно е, че не ме желаеш. Затова не можа да го направиш. Не можа да го вдигнеш. Защото… — И в мига, в който тези думи излизат от устата ми, аз си давам сметка, че са най-лошото, което можеш да кажеш на един мъж. Защото и без това той самият се чувства достатъчно гадно.

— Но аз не мога да го направя! — започва да вие той, но повече на себе си, отколкото за мен. — Не мога и толкова! Какво правя, за бога? Какво стана с живота ми?

Опитвам се да си спомня всичко, което съм чела за импотентността, и изричам:

— Може да успея да ти помогна. Може да поработим върху това и…

— Не желая да ми се налага да работя върху сексуалния си живот! — вече реве той. — Не схващаш ли? Не желая да ми се налага да работя и върху брака си! Не желая да ми се налага да работя върху връзките си с хората! Искам те просто да се случват, без никакви усилия! И ако ти не беше такъв кретен, може би щеше да ме разбереш!

Какво?! За момент съм твърде попарена, за да реагирам по какъвто и да било начин. А след това се затварям в себе си от болка и възмущение. Значи съм кретен, така ли? Възможно ли е жените да бъдат кретени? Трябва да съм наистина кошмарна, щом един мъж ме нарича кретен.

Стисвам устни и грабвам бикините си, които той бе захвърлил на леглото.

— Кари — казва той.

— Какво?

— Може би е най-добре да си вървиш.

— Не думай.

— И ние… може би е най-добре повече да не се виждаме.

— Ясно.

— Но въпреки всичко държа да вземеш чантата — изрича той, опитвайки се да бъде възпитан.

— Не я искам. — Това, разбира се, е една опашата лъжа. Всъщност я искам. Отчаяно я искам. Искам все пак да изляза с нещо хубаво от този съмнителен рожден ден.

— Моля те, вземи я! — повтаря той.

— Подари я на Тийнзи. С нея сте си лика-прилика. — Иска ми се да му зашлевя шамар. Но това е като в един от онези сънища, където все се опитваш да удариш мъжа срещу теб и все пропускаш.

— Не се дръж като говедо! — отсича той. Вече сме облечени и сме на вратата. — Вземи я, за бога! Знаеш, че я искаш!

— Прекаляваш, Бърнард.

— Ето, заповядай! — Опитва се да натика чантата в ръцете ми, обаче аз отварям вратата, натискам бутона на асансьора и скръствам ръце пред гърди.

Бърнард влиза в асансьора и слиза с мен.

— Кари — прошепва, като се опитва да не прави сцена пред оператора на асансьора.

— Не! — тръсвам глава.

Той ме изпраща до тротоара и вдига ръка, за да ми спре такси. Защо става така, че точно когато не искаш да виждаш такси, то веднага спира пред теб? Защото част от мен продължава да се надява, че това не се случва наистина, че съвсем скоро ще стане някакво чудо и че всичко ще се върне към обичайния си ход. Обаче в следващата секунда Бърнард казва на шофьора адреса ми и му дава десет долара, за да ме закара у дома.