Александра Потър - Да започнем отначало

— Погледни, това е то! — въздъхвам дълбоко.

— Какво? — пита Себ, без да откъсва очи от айфона си.

Всъщност той не откъсна поглед от него по време на целия полет „Извинявай, работа!“, но за първи път това не ме подразни. Бях прекалено заета да зяпам през прозореца към удивителния пейзаж и да чета туристическите пътеводители, които си купих ентусиазирано на летището.

— Мон Блан! — възклицавам, като гледам страниците на пътеводителя и върха, който стърчи пред нас, забил се величествено в небесата, покрит с бяла шапка. — Знаеш ли, че е висок петнайсет хиляди седемстотин осемдесет и две стъпки над морското равнище?

— Да, знам — кима той, поглежда и се усмихва както винаги. — Страхотно, нали?

— А знаеш ли, че цялото име на Шамони всъщност е Шамони Мон Блан и е било столица на първите зимни олимпийски игри през 1924 година?

Е, няма смисъл да правя нищо наполовина. Моето мото е „Ако ще правя нещо, обичам да вложа цялата си душа в него“. Въпреки че понякога това струва скъпо, мисля си, като се сещам за провала ми е военните фитнескурсове.

Долавям, че Себ ме наблюдава с огромната си бяла усмивка.

— Какво ти казах? Знаех си, че ще се влюбиш!

Смея се, защото въпреки първоначалното ми нежелание, трябва да се съглася с него. Не мога да повярвам колко съм грешала относно сноуборда. Признавам, не бях права! Сякаш най-накрая приличаме на идеалната двойка, която прави подходящи и еднакви неща и се наслаждава заедно на свободното си време. Той ме заслепява с още по-белозъба усмивка и аз чувствам благодарност. О, толкова съм щастлива, че това се случва с мен, че имам удивителния шанс да поправя грешката си и този път да направя нещата правилно! Сериозно, сигурно съм най-невероятната късметлийка на този свят!

Щастлива и ентусиазирана, пъхам ръка в неговата и двамата слизаме. Себ изглежда като част от обстановката е якето си за ски и дебелите си ботуши с грайфери, които напомнят на гумите на трактор, но моите ботуши са предназначени за британските зими — т.е. за лигавите лондонски улици, а не за пухкав сняг и лед, и аз моментално започвам да се пързалям на всяка крачка.

— Оооо! — залитам настрани, а той ме хваща и пак се смее.

— Дръж се за мен — не е далеч.

Краката му стъпват стабилно, газят снега, и двамата подминаваме много вили, всяка от които изглежда по-луксозна от предишната. Най-накрая стигаме до удивителна дървена конструкция във формата на буквата Л, кацнала високо на хълма, с панорамни прозорци, огромна тераса и… сърцето ми подскача и замира… това външно джакузи ли е?

— Тук е — обявява Себ, като спира. — Нашият дом за уикенда.

Боже! Въздъхвам, като гледам вилата е възхищение. Все едно е излязла от страниците на лъскаво списание. Има да разказвам на Фиона!

Като спира на входа, той се навежда и ме целува. Устата му е мека и топла в ледения въздух и аз чувствам как потъвам в разтопено щастие. Има ли нещо на света, което да е по-перфектно от това?

Вътре неочаквано настъпва движение и аз отскачам стреснато назад, тъй като чувам мъжки глас.

— Пич! Ти си тук!

Много силен американски глас. Глас, който звучи точно като…

— Крис — хили се Себ, тъй като вратата се отваря и от нея излиза приятелят на Себ от ресторанта. Последват много пляскания на разперени длани — „Дай ми пет“, потупвания по рамото и гърба.

Гледам замръзнала като пейзажа около мен и не мога да повярвам на очите си. Крис е тук? В собствената си зимна вила? Какво по…?

О, не. Това е приятелят.

Сърцето ми се свива. Не смея да си помисля. Но думите се подреждат една след друга, и аз се насилвам да ги свържа заедно.

Това. Е. Неговата. Вила .

Чувствам как предишният ми ентусиазъм се топи по-бързо от полярните шапки.

— И Тина! — гърми гласът на Крис, като се обръща към мен. — Радвам се да те видя!

— Аз съм Тес — опитвам се да го поправя, но той вече ни е прегърнал през раменете и ни води към вътрешността, като превъзбуден каубой, невидял жива душа месеци наред.

И точно когато си мисля, че по-лошо не може да стане…

— Хей, Ана, виж кой е тук! — вика Крис.

Влизаме в огромна дневна стая, обща с кухненския бокс и зад вратата на хладилника се появява самата Ледена кралица. Облечена в бели джинси и бял пуловер с висока яка, тя ми напомня на тънка ледена висулка и не излъчва повече топлина от истинската такава.

— Здравейте, момчета! — произнася с типичен акцент от Челси, същият, който Фиона така безуспешно се опитва да имитира. — Как мина пътуването? — подава две бири.