Александра Потър - Да започнем отначало

— Не точно — отговарям, като настанявам мокрото си дупе на стола. — Уцели страната, но не и града. Не съм в Париж. В Шамони съм, на ски.

— Стига бе! — той изглежда впечатлен. — Не знаех, че караш ски.

— Не карам, аз съм начинаеща. Себ е експертът — въздъхвам, сетне осъзнавам, че гласът ми звучи отчаяно и се опитвам да бъда по-въодушевена. — За пръв път ми е. Днес взех първия урок. Надявам се да се науча бързо.

— Чудесно, браво на теб! — окуражава ме той. — Аз никога не съм мечтал за ски. Дай ми на мен някой плаж, морски бряг…

Не за пръв път чувствам, че съм съгласна с него.

— Чакай, не ме дръж в напрежение, кажи ми как мина прослушването? — питам, сменяйки темата.

— Беше страхотно! — звучи наистина въодушевен. — Бях в добро настроение, тъй като… познай де! Тя ми отговори!

— Кой ти отговори? — питам невинно.

— Сара! Моята пропусната връзка!

За миг чувствам тревога. За част от секундата чувствам вина, тъй като неочаквано си спомням как изпратих този фалшив имейл късно снощи, преструвайки се, че съм някой друг и подписвайки го със Сара.

Но съмненията ми изчезват, докато го слушам колко въодушевено говори.

— … наистина ми даде онзи тласък, от който се нуждаех за прослушването, нервите ми бяха опънати, почти пред скъсване…

— Супер — радвам се аз, чувствайки известно облекчение.

— … очевидно и тя ме е забелязала, но била прекалено срамежлива да ми каже „Здравей!“…

Не бях го чула да говори толкова щастливо досега. Изпращайки този имейл, изглежда бях постъпила правилно. Радвам се, че номерът ми мина.

— … и харесвала това кафене, но следващата седмица пътувала за Тайланд, където ще работи в резерват за слонове.

Добре де, признавам, че не успях да измисля по-добро извинение, но беше много късно, а причината трябваше да бъде непробиваема, за да не се види с нея. Това беше най-правдоподобното, което ми дойде наум.

— О, няма значение — успокоявам го аз. — Това поне показва, че не си отхвърлен. Обзалагам се, че си получил ролята…

— Всъщност има слухове, че са я дали на някой друг. Ще разбера другата седмица…

— Не, няма начин! — възкликвам възмутено. — Тази роля е точно за теб!

Сега знам как се чувстват майките, когато смятат, че тяхното дете е много по-умно и по-талантливо от останалите.

— Всичко е наред, аз съм добре…

— Да, ама аз не съм! — протестирам разгорещено. И не се шегувам! Представям си как звъня лично на тези глупаци, провели кастинга, и ги питам какво мислят! Фъргюс очевидно е най-добрият! Разбира се ще бъда учтива, просто ще им кажа, че той е много по-талантлив и е…

— Аз мисля, че е съдба. Това, че не получих ролята.

Въображаемата ми реч рязко прекъсва.

— Каква съдба? — повтарям като ехо. — Какво имаш предвид?

— Че може би не е речено да бъда актьор — отговаря безгрижно той. — Не съм постигнал кой знае какви големи успехи, нали? Може би трябва да правя нещо друго, нещо по-полезно, което наистина ще донесе добро.

— Като какво например? — питам зловещо. Не ми харесва накъде върви този разговор, всъщност започвам да чувствам безпокойство.

— Като например да отида в Тайланд и да работя със слоновете.

О, боже! Това не може да бъде.

— Не пришпорваш ли нещата прекалено? — питам сприхаво. — Добре, не си спечелил това прослушване, но това не е причина да захвърлиш всичко и да напуснеш Лондон…

Той не ме слуша.

— Всъщност вече писах на Сара.

Пинк!

Докато говоря по телефона, входящата поща на екрана мига. Със сърце в гърлото, отварям пощата.

Скъпа Сара! Уау, каква страхотна работа! Харесва ми да правя нещо подобно. Трябват ли им още доброволци? Може да дойда с теб. Фъргюс .

— Наистина мисля, че това е знак на съдбата.

— Знак? — една произнасям.

О, боже, за всичко съм виновна аз. Заради моя тъп имейл. Вместо да оправя нещата, ги обърках още повече. Много, много повече. Какво ще правя сега? В ума ми се блъскат решения. Хайде, Тес, мисли, мисли! Трябва да има начин да оправиш кашата, която забърка. Трябва да има нещо, което можеш да направиш!

Осенява ме една идея, но я прогонвам. Може би има и друго решение. Друг начин. Но няма. Нищо друго не мога да направя.

Извинявам се, казвам бързо „Доскоро!“ и, чувствайки, че се налага да продължа играта, започвам да пиша…

Трябва да отговоря на имейла му.

Връщам се във вилата, за да открия Себ е блеснали очи и пращящ от адреналин.

— Хей, ето те и теб! — сияе той, докато аз влизам със сноуборда на рамо.