Александра Потър - Да започнем отначало

— Браво, Фреди! Браво, Анри! — хвали ги инструкторът и се присъединява към тях.

Всъщност, като се замисля, може би се нуждая от повече от уроци, изправям се и се опитвам да остана права върху дъската.

Няколко минути по-късно, след като успявам да се закрепя отново, Франсоа изглежда ме забелязва и приближава.

— Не, не така, ето така — инструктира ме нетърпеливо той.

Опитвам се да запазя равновесие. Настина опитвам. Но е невъзможно. Дъската се изплъзва под мен и аз падам сигурно за стотен път.

— Ох! — надавам стон, защото се приземявам твърдо върху задника си. Търкам мястото с ръка, скрита в ръкавица, и отново ставам. Само няколко синини, казвам си, трябва да се упражнявам. Практиката е всичко.

Опитвайки се да пренебрегна факта, че ми става все по-студено и че вече съм съвсем мокра, вземам дъската, сетне се препъвам. Сълзите ми неочаквано започват да текат. Господи, какво става, защо плача? Толкова ли съм глупава! Това са само няколко синини!

Не, не са просто синини! Колкото и да се срамувам да призная, това са много повече от няколко синини. Опитвам се така упорито да се науча, да се наслаждавам, да се радвам, да бъда ентусиазирана, да обичам снега и сноуборда, както всички останали, но…

Но… Просто не става. Не ми е приятно, не ми харесва и не знам какво не ми е наред. Една сълза се промъква под очилата и аз бързо я избърсвам, преди другите да са забелязали. Най-лошото е, че си давам сметка, каква щастливка съм. Повечето момичета са готови да отхапят дясната си ръка, само и само да бъдат заведени на подобно скъпо и луксозно място като това във френските Алпи за уикенда. Това, че не ми харесва, си е моя грешка. Вината не е на другите. И със сигурност не е на Себ.

Мисля за него. Сега е на върха на планината със своите приятели, отдаден на славната алпийска авантюра, изпълнена със слънце и красота, и през почивките се наслаждава на най-добрите барове и ресторанти, кацнали по върховете на най-високите писти.

При тази мисъл неочаквано се чувствам абсолютно изоставена и самотна. По-самотна, отколкото си спомням някога да съм била, облечена с този смешен и глупав костюм, на хиляди километри от дома, без да има човек, с когото да поговоря, освен с тези говорещи френски дечица.

Всичко, което мога да направя, е да преглътна сълзите и да погледна към Франсоа. Но той въобще не ме забелязва, флиртувайки с една загоряла блондинка в яркорозов клин, прилепнал по формите й — вероятно майка на едно от гюллетата. Двамата ги гледат с умиление и се смеят. Мен все едно ме няма.

В такъв случай…

Мятам сноуборда на рамо, обръщам се и тръгвам надолу, падайки и пързаляйки се по склона, с ботушите, които вече са ми направили мазоли. Започвам да мисля, че първоначално бях права. Започвам да мисля, че въобще не трябваше да идвам тук.

Намирам едно интернет кафе и си поръчвам горещ шоколад. И парче вкусно изглеждаща торта. Е, изморена съм! Толкова много се изтощих — нали се пързалях със сноуборд! Ако падането може да се нарече пързаляне, подсмивам се, докато настанявам изтерзаното си тяло на стола.

След хапещия студ по пистите, изпитвам страхотна благодарност за топлия уют вътре и като свалям прогизналите си ръкавици, хващам чашата с две ръце, за да ги стопля, и отпивам.

Понякога нищо не може да замести чаша горещ шоколад с плътен вкус!

Следващите няколко минути не правя нищо, освен да седя като в транс, да ям торта и да пия горещата напитка, чувствайки как бавно започвам да се връщам към живота. Постепенно се размразявам и започвам да се чувствам по-добре, после поглеждам към един от компютърните екрани. Всъщност, докато съм тук, бих могла да проверя пощата си. Оставям чашата и тръгвам към тях.

В момента, в който пиша адреса си, чувам мобилния си да звъни. Имам съобщение от Фъргюс.

Как е ваканцийката?

Докато го чета, ме обзема приятно чувство. Да получа съобщение от приятел винаги действа ободряващо. Започвам да му пиша, но пръстите не ме слушат — това е резултат от солидното замръзване.

Отказвам се. Просто ще му звънна. „Водафон“ ми изпратиха съобщение, че мога да използвам някаква суперевтина тарифа зад граница, освен това искам да чуя един приятелски глас.

Набирам номера му и той моментално вдига.

— Само не ми казвай, че си в някой скъп хотел в Париж и пиеш шампанско, заобиколена от рози! — са първите му думи, произнесени с ирландски акцент.

Защо всички са се наговорили да казват това? Фиона каза съвсем същите думи, когато й звъннах на път към кафенето, за да проверя как е Флий, и дори не се опита да скрие разочарованието си, когато й обясних къде съм. Гласът й падна поне е две октави — от висок и развълнуван до равен и доста отегчен. Тя неочаквано се сети, че трябвало да тръгва, тъй като на вратата я чакал някой.