Александра Потър - Да започнем отначало

И моментално се спъвам.

Нали знаете вица за човека със стълбата? Е, това съм аз!

— Охххх! — издавам стон, защото се удрям, докато се боря непохватно с дъската за ски. Някои хора са родени за пистите, те правят всичко да изглежда лесно и безумно просто.

За съжаление аз не съм от тях.

— Добре ли си? — пита той и идва да ми помогне.

— Ъхъ… да, добре съм — усмихвам се, докато накрая успявам да стана.

— Е, как беше? — пита нетърпеливо той.

Толкова е възбуден и въодушевен, че сърце не ми дава да му кажа, че беше катастрофа, все едно се учих да танцувам върху топки за голф, и че мразя всяка ледена, мокра и самотна минута от това преживяване. Но не мога след всички усилия, които направи. Не мога, защото връзката ни зависи от това.

Вместо това закачам една изкуствена усмивка на лицето си.

— Фантастично.

— Знаех си, че ще ти хареса! Знаех си! — светва той.

— О, да — продължавам да се усмихвам. Сякаш съм замръзнала. Което си е самата истина, защото ми трябваше цяла вечност, за да извървя разстоянието от интернет кафето дотук с набъбналите мехури и мазоли по краката ми. Чувствах ги как се появяват, като балони от дъвка.

— Удивително, нали? Както нищо друго на света! Това веселие, тази свобода…

Само кимам, нямам думи. Сигурно в мен има нещо сбъркано. Не вярвам, че говорим за едно и също.

— А и ти, с твоя опит от тренировките по военен фитнес, обзалагам се, че ще влезеш във форма за нула време!

Очите му светят с такова оживление, той изглежда толкова щастлив и доволен, че всичко, което мога да направя, е да стоя, да се усмихвам и да кимам с глава като онези пластмасови кученца, които сте виждали на задните прозорци на колите.

— Знаеш ли, най-добре да сваля тези дрехи — казвам, когато накрая намирам езика си, за да проговоря. — Да се изкъпя, да отпусна всички тези стегнати мускули…

— Защо не влезеш в горещата вана? — предлага той. — Няма по-перфектно лекарство за схванати мускули.

Но разбира се! Горещата вана под открито небе. Бях забравила за нея. За пръв път днес чувствам, че сърцето ми се отпуска.

Освен ако…

— Къде са Крис и Ана?

— Сигурно в някое заведение „апрески“. Няма да се върнат още няколко часа. Защо питаш?

— О, няма причина — свивам рамене, опитвайки се да звуча незаинтересовано, докато цялото ми същество ликува и прави нещо като мексиканска вълна.

— Върви, върви, скачай вътре! — окуражава ме той. — След малко ще дойда и аз.

— Хубаво — усмихвам се. Повярвайте, не ми трябва повече. Грабвам нещата си и тръгвам към спалнята, в която сме настанени.

— О, между другото — вика след мен Себ и аз се обръщам. — Минах покрай ски училището, но не те намерих. Не беше ли на детската писта? Инструкторът много се притесни, защото не те е видял да си тръгваш.

По дяволите. Спипаха ме. Залива ме вълна от вина, като си помисля как седях в топлото кафене, пиех горещ шоколад и си говорих с Фъргюс.

— Ами… да, но те… еее… те ме преместиха в по-горен клас.

— Вече? Браво! — Той се усмихва гордо. — Виждаш ли, няма да мине много време и ще можеш да се присъединиш към мен на пистите…

— О, да… супер!

Господи, направо съм ужасна. Сега се чувствам още по-зле.

Но няма смисъл да мисля за това, казвам си твърдо. Всъщност няма да мисля за нищо друго, освен за прекрасната гореща вана с мехурчета, която ме очаква навън…

Почти замаяна от нетърпение, свалям пластовете дрехи от себе си. Не си нося бански костюм, тъй като мислех да си купя нов, ако се окаже, че отиваме в спакурорт, но сега решавам, че мога да си остана по бельо, и вземам хавлията. После спирам за миг. Какво правя, нали сме само двамата — аз и Себ! Значи няма нужда да обличам нищо, нали така? Свалям сутиена и гащите и се завивам с хавлията.

Навън температурата е паднала още повече. Леденостудено е и аз треперя, докато гледам горещата, вдигаща пара вана, осветена върху дървената веранда. Събирам смелост, хвърлям хавлията на стола. Леденият въздух удря тялото ми, а аз се затичвам по покритата със сняг веранда и бързо влизам в нея.

Оооох, блаженство. Веднага след като горещите мехурчета ме покриват, издавам стон, пълен със задоволство. Потъвам във водата, сядам срещу една от дюзите, отдавайки се на удоволствието от водата, която масажира бедния ми измъчен гръб. Имам чувството, че умирам и отивам в рая — раят на горещите джакузита. Може би съм била прекалено сприхава и прибързана. Може би това пътуване не е чак толкова лошо. Да де, аз съм си пълен профан в ските и днес наистина ми бе самотно, но сега се наслаждавам истински — да, тук, навън е просто невероятно!