Александра Потър - Да започнем отначало

— Супер — хили се Себ, хвърля чантите и грабва едната. Крис грабва другата. Аз преглъщам жадно.

Наистина съм много жадна, осъзнавам, и поглеждам към Ана, но тя сякаш не ме забелязва. Сигурно съм невидима.

— Е, готови ли сте, снежни маймуни?

— Абсолютно! — отвръща въодушевено Себ.

Гледам и нищо не разбирам. Нямам никаква представа за какво говорят!

— Какво е снежна маймуна? — питам.

Ана изсумтява нещо като подигравателен смях.

— Така се наричаме помежду си ние, сноубордистите, мило — обяснява ми Себ, като обгръща талията ми е ръка. — Но не се тревожи, аз съм ти уредил няколко урока за начинаещи.

— Тя не кара ли ски? — възкликва Ана.

— Не — отговарям и клатя глава.

— О, боже! — въздъхва с широко ококорени очи.

Изглежда така изненадана, сякаш току-що съм й казала, че не мога да чета.

— Ски за стари дами — отново ме заслепява с неизменната си усмивка Себ. — Тес ще се учи да кара ски.

Ана гледа все едно току-що е изпила сока на един лимон, а аз се усмихвам на Себ.

— Е, добре, какво чакаме? Напред към пистите! — вика Крис и оставя празната бутилка от бира. — Готов ли си? — поглежда към Себ.

— Можеш да се обзаложиш! — обръща се към мен и вдига вежди. — А ти, Тес?

Нервите ми почти сдават багажа, но успявам да се стегна.

— Както никога досега — отвръщам с усмивка. Ще се справя. Няма за какво да се тревожа. Ще бъде изключително забавно.

Нима?

Е, добре де, не съвсем.

За първи път заставам на писта, слушам инструктора и се оглеждам в огледалните прозорци на ски училището. Има много думи, с които да опиша чувството си, и „забавно“ не е една от тях.

Като начало, приличам на момченцето „Мишлен“ в женски вариант. Докато всички останали, които минават наоколо, изглеждат секси с впитите си клинове и термални якета, които са прилепнали по тях като собствената им кожа, а очилата им са кацнали на челата все едно са на плажа в Сан Тропе, аз съм подплатена като комедиант в една от онези смешни дебели грейки. Вярвайте ми, това придава съвсем ново значение на думата „наслояване“. Всъщност по мен има толкова много слоеве, че не мога да вървя, та камо ли да се пързалям.

Първи са термалните или основни слоеве. Следват руното или средните слоеве. Накрая идва ред на яркото пухено яке и непромокаемите панталони. Сетне наколенките, предпазните възглавнички за китките и лактите. Нещо като водонепроницаеми ръкавици за фурна. Шлем. И за да съм съвсем сигурна, да не тая никаква надежда и да не се опитвам да изглеждам поне малко привлекателна, чифт огледални очила, които не само смачкват носа ми все едно съм се боксирала, но и оставят грозна червена следа върху лицето ми.

Себ беше дизайнерът, който ме заведе в магазина и ме издокара така. Наистина прояви голяма щедрост и плати за всичко, сетне ме достави в ски училището за първия ми урок и изчезна. Което беше много мило и загрижено, но ако съм честна, трябва да призная, че няма нищо общо с романтичния уикенд, който трябваше да прекарам с гаджето си, и за който се надявах. Всъщност, докато ми махаше с ръка, отдалечавайки се към лифта, за да се присъедини към останалите, пожелавайки ми успех и уговаряйки среща по-късно в хижата, се чувствам като четиригодишно дребосъче, оставено за първи в училището само, отколкото като негово гадже.

Но, почакайте, не искам да звуча като неблагодарница. Сигурна съм, че се чувствам така, защото всичко за мен е ново. Няколко урока и скоро ще се гушкам до него на лифта и ще фуча по пистите. Само си помислете — ще бъдем заедно снежни маймуни!

— Така, това е вашето старо крака.

Обръщам се, за да се съсредоточа върху думите на инструктора. Името му е Франсоа и е красив както може да бъде един осемнайсетгодишен френски инструктор по ски. Със силен загар, огледални очила рейбан и дълга руса коса, хваната на опашка, той се пързаля наоколо върху сноуборда, все едно е излязъл е него от родовия канал на майка си.

В сравнение с него, имам чувството, че аз съм майка му. Но не защото съм най-старата тук. При това не само с няколко години , осъзнавам, като се оглеждам и забелязвам, че останалите ученици в класа стигат едва до коленете ми. Сега разбирам защо наричат тези писти „детски“ — защото повечето от пързалящите са все още в бебешка възраст. Още по-притеснително е, че докато полагам усилия да остана права, те очевидно нямат никакъв проблем и го правят от раз.

И вече фучат край мен като гюллета. Изпищявам и се хвърлям встрани, преди да бъда покосена.